Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Всеки би разпознал един герой на Пикасо. Не желаеше да обижда някои от по-малко начетените гости на Каролайн, появявайки се като слабо известен персонаж на Карски или Кубзак — художници, за които едва ли някой беше чувал. Ако го стореше, щеше да прекара цялата вечер в обяснения като какво точно се е облякла.

Освен това Огъста знаеше, че има прекрасна фигура. Арлекинът беше висок и грациозен — точно като нея, и тя беше сигурна, че ще изглежда зашеметяващо в карирания костюм. Щеше да е забавно, интересно и атрактивно.

Единственият проблем беше, че Хю беше ненавиждал Пикасо.

Като художник съпругът й не можеше да не оцени по достойнство гения на именития испанец и да не се възхищава на творбите му. Но нима имаше човек, който да не го правеше? Кой би си позволил да гледа с пренебрежение на мъжа, дръзнал сам да преобърне представите на хората през цял един век? Майсторът на четката, създателя на кубизма? Човекът, който поглеждаше едно лице в анфас и виждаше профил?

Всъщност Хю завиждаше на Пикасо за живота му. За Хю Ренуик Пабло Пикасо беше просто «Пабло» — равен нему. И понеже за англичаните Пабло е Пол, в тесен кръг Хю обичаше да говори за Пикасо като за Пол. Да го нарича Пабло или още по-лошо — Пикасо, означаваше да се принизи пред един арогантен испанец.

Да, Хю безумно завиждаше на Пикасо — за жените, за обожанието, за славата, за Южна Франция, за борбата с бикове, за легендата, в която се бе превърнал. Хю също бе получил жени, обожание и слава, но бреговата ивица на Нова Англия не можеше да се равнява с Ривиерата, а поради липса на корида, той се занимаваше с други спортове, свързани с проливането на кръв.

Само че ловът и риболовът бяха нещо съвсем различно, а и Хемингуей, когото Хю лично познаваше и към когото се обръщаше свойски с «папа», вече беше превърнал тези две занимания в своя запазена марка. Хю водеше момичетата на лов, а Папа му се смееше. Дъщерите не бяха синове, когато ставаше въпрос за ловуване. Особено пък ако тези дъщери бяха толкова чувствителни и животът им беше нанесъл такъв силен удар.

Хю изобщо не беше толкова силен, за колкото се смяташе. Имаше любовници, убиваше животни, опитваше се да живее като Пикасо. Но когато дъщерите му бяха засегнати, той просто рухна. Беше потърсил забрава в пиенето и накрая напусна този свят. И Огъста.

Доктор Хендерсън можеше да каже, че костюмът на Огъста подсказва неосъзната враждебност към покойния й съпруг. Нейният любим, но неверен съпруг.

Огъста шиеше и си представяше как би реагирал Хю, ако можеше да види костюма й. Беше обичала силно съпруга си. С всеки изминал ден й липсваше все повече. Признаваше пред себе си, че е по-лесно да го обича сега, когато вече не е между живите — грубата действителност не се натрапваше толкова рязко и толкова често.

Огъста беше ревнива жена. Ревнуваше Хю не само от другите жени, но и от собствените си дъщери. Господ да й е на помощ! Сети се как се беше чувствала, докато гледаше как съпругът й рисува портрета на Каролайн.

Вратата на кухнята хлопна. Огъста вдигна поглед и видя Скай и Саймън да влизат.