Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

И вместо да изрази с думи чувствата си, той просто я притисна по-силно към себе си - сякаш искаше да се слее не само с тялото ѝ, но и с мига... Всъщност тя бе толкова крехка: изглеждаше измамно твърда и издръжлива само благодаре­ние на неизтощимата си енергия. „Мога да я строша като яйче­на черупка, стига да поискам“ - помисли той. Или можеше да я обгърне със силата си и да я защити от... от всичко!

Тя внезапно се вцепени в ръцете му.

— Не още - примоли се той, решил, че се кани да си тръгва.

— Чу ли?

Тий се вслуша, но не чу нищо друго извън постоянния шепот на гората и пиукането на птичките в нея.

— Какво да чуя?

Тя се отблъсна от него.

— Тръгвай - прошепна тя дрезгаво и неочаквано гнев­но. Скочи и бързо задърпа дрехите си. - Някой идва! - Посо­чи гневно с пръст към хълма, като че ли Тий бе слабоумен и тя вече губеше търпение с него.

Той пак се вслуша, опитвайки се да изолира звуците от нахлуването на стегнатата материя на спортния екип върху кожата ѝ. Този път го чу: стъпка - пауза - стъпка. Някой се промъкваше към тях.

Госпожа Лий изтича с маратонка в ръка по пътека, която я отдалечаваше от дома ѝ, и потъна в гората. Тий скочи, преп­лете нервно пръсти по ципа на панталоните си, питайки се дали да се спусне бързо надолу по хълма и да рискува да се изтърколи по скалите. Но нямаше време да обмисля и изби­ра: сега стъпките се приближаваха бързо - идващият вече не правеше опити да се прикрива. Само секунди по-късно на хъл­ма се появи Макнийл. Ухилен многозначително, той заоби­коли дървото, засенчващо последните няколко метра от пъ­теката, и се приближи без следа от изненада, че вижда шефа си на скалата.

— Здравей, бос.

— Какво правиш тук?

— Търся те. Просто улучих мястото, имах късмет. - До­волен от себе си, но потаен като невестулка, той пак даваше да се разбере, че винаги, при всички обстоятелства, знае по­вече от тебе. - Трябва да си се объркал нещо и да си изклю­чил радиотелефона си, без да искаш.

Чувствайки се пълен глупак, Тий се присъедини към иг­рата му - направи се на мим и изигра цял етюд: провери ради­отелефона, закачен на колана му, и се престори на изненадан, когато установи, че е наистина изключен. ( „Дявол да го взе­ме, как ли се е случило?“)

— Какво искаш?

Макнийл примъкна кривата си многозначителна усмивчица по-близо. За миг Тий бе обзет от силно желание да го сграбчи за врата и да го метне надолу от ръба на скалата - да се освободи с един замах и от смущение, и от разяждащи по­дозрения!

— И аз самият не съм наясно - отговори Макнийл. - Метцгер е намерил нещо и гори от нетърпение да го сподели с тебе.

— Какво е намерил?

— Някаква кола, доколкото разбрах.

— Къде?

— Не иска да каже по радиотелефона. Заяви, че ще гово­ри първо с тебе. Вие, момчета, май имате разни тайни, а? - Макнийл пак се захили предизвикателно.