Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

— И точно защо смяташ, че го прави? Все още ли го мислиш за Джони Семката?

— Ами... да.

— До този момент аз лично виждам само една открад­ната кола и малко кръв. Може някой да се е порязал или да си е ударил носа, примерно.

— Може би. Може би всичко е рожба на въображението ми - просто защото не го харесвам, много меко казано. Но не си въобразявам, че знае за госпожа Лий. Той дори го изпя.

Бекер се захили.

— И това не е смешно.

— Извинявай. Изглежда, че за да хване човек смешната страна на дадена история, трябва да е отдалечен от нея. Но наистина изглежда глупаво и смешно на твоята възраст.

— Не ми дръж проповеди. Особено ти, от всички хора на света, и особено сега, когато си щастлив.

— А ти нещастен ли си, Тий? - запита тихо Бекер.

— Не. - Тий поклати глава. - Не съм нещастен и точно тук е идиотизмът. Не съм нещастен.

— В такъв случай престани. Потърсил си нещо различно, приискало ти се да легнеш на някого и си го получил. Сти­га толкова, сложи стоп - и край. Ако престанеш да се срещаш с нея, какво може да ти стори Макнийл?

Тий се облегна на дънера на дървото до него, изви врат и обърна лице към небето.

— Не мога - въздъхна той тъжно.

— Защо?

— Не смятам, че имам сили да прекратя срещите с нея. Имам нужда от нея.

— И тя ли е толкова зависима от теб?

— Не, нищо не разбираш. Не смятам, че тя има някаква определена нужда от мен. За нея аз съм просто... приятно от­клонение от гаден брак с безотговорен скапаняк. Не смятам, че ще ѝ пука, ако повече не се появя пред очите ѝ. Може би дори няма да забележи този факт.

Бекер замълча за момент, трогнат от страданието на при­ятеля си.

— Защо тогава?

Тий се взря с безмълвен копнеж в късчето синьо небе, което прозираше през балдахина от листа. Бекер помисли, че няма да отговори.

— Защото искам да съм влюбен в някого - заяви глухо Тий. - Имам нужда да... да съм влюбен. Искам пак да го по­чувствам... Искам да го преживея отново.

— Даа - отвърна едва чуто Бекер.

— Знам, че няма да ме разбереш - продължи Тий, все още вгледан в синевата над главата си. - По-голяма част от мъжете ще ме вземат за луд.

— Разбирам те, Тий. Може би защото самият аз съм влю­бен...

— Знам. Сега. Но какво става, когато не си? - запита Тий с нюанс на безвъзвратност в гласа, подсказваща немину­емата смърт на любовта.

През главата на Бекер преминаваха една след друга са­мо банални фрази и той ги отхвърли до една: не искаше да обиди приятеля си с лековатата безсмисленост на готовото клише.

Появи се Метцгер с кучето и наруши възцарилата се не­ловка тишина.

— О, по дяволите - възкликна Тий, идвайки на себе си, когато чу колата да се качва по наклона и да спира под първи­те дървета до пътя. - Давай да бъдем ченгета.

И мъжете последваха кървавата пътечка на Киуасий с Метцгер и кучето отпред, което бясно опъваше ремъка. Мак­нийл, освободен от колата без разяснения, ги следваше наму­сено. Останали бяха следи от борбата край водата, имаше от­печатъци и вдлъбнатини, но до островчето и до гроба там ги отведе кучето.