Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

Бяха стигнали до брега на блатото и Киуасий спря, зас­танал на четири крака като животно.

— Продължавай - заповяда дяволът. - Не е дълбоко. Оти­ваме на острова.

Киуасий усети, че се задушава: езикът блокираше гър­лото му. Опита се отново да изговори името на Макнийл, но от устата му излезе само отчаяно клокочене. Седна, хванал гърло, надявайки се дяволът да разбере проблема.

— Знам, знам, но тук не мога да направя нищо за тебе. Искам да ти помогна, но нещата, от които имам нужда, са там. - Той посочи към острова. „Там има само дупка в земята - мислеше Киуасий. - И ти ще ме натъпчеш в нея...“ Опита се да поеме по-дълбоко дъх, загърчи се преувеличено и хвана със здравата си ръка крачола му, молейки го за помощ. - Не мога да те пренеса там - поясни дяволът. - Трябва сам да се прехвърлиш. Хайде, ще ти помогна.

Киуасий изстреля ръката си право нагоре, хвана дявола за тъшаците и ги изви с все сила. Дяволът изрева, отскочи назад, замаян от болка, и Киуасий рязко дръпна крака му. Дя­волът падна по гръб, главата му пльосна шумно във водата и капчици вода, искрящи като диаманти, разтвориха ветрило под лунната светлина. За миг около главата му сякаш засия оре­ол, после капчиците се върнаха обратно и ореолът изчезна.

Киуасий се преметна върху дявола и насили главата му под водата, стиснал със здравата си ръка врата му. Опита се да намести здравия си крак в стомаха му и да се отпусне с цялата си тежест върху него, но дяволът се бореше бясно, изви се на една страна и успя да хвърли Киуасий във водата.

Докато младежът се опитваше да се измъкне, дяволът сграбчи лизгара и замахна. Киуасий вдигна навреме ръка, за да отклони удара, но той го вкара по-навътре във водата. Лиз­гарът се стоварваше върху него с бясно темпо и Киуасий напразно се опитваше да се свие зад преградата на ръцете си. Металът се впиваше в раменете му, в лакътя, в плътта му, в костите. Всеки удар го лишаваше от сила, затрудняваше за­щитата му. Атаката на дявола бе лишена от изкуство, от план, от мисъл. Той го налагаше безразборно, сякаш бедното мом­че бе просто пречка, която трябваше да отстъпи пред грубата сила.

Киуасий се опита да се хвърли към него, но десният му крак бе неподвижен и той потъна до колене в черната вода, все още обхванал с ръце главата си. Сега дяволът имаше въз­можност да го удря по-резултатно и силата на ударите му нарасна. Някои от тях пробиха защитата на ръцете му, засег­наха главата му, стовариха се върху раменете и врата му.

— Няма да кажа какво съм видял... - Киуасий не беше сигурен дали действително произнася тези думи, или те прос­то заседнаха в мозъка му. - Няма да кажа... Не съм видял нищо.

Но той бе видял, каквото беше видял, и дяволът го знаеше... И всичко започна от онази нощ, когато той забеляза мъж да се изхлузва от прозореца на оная къща... Оня лъжец, Макнийл, твърдеше, че никога не е бил в нея... И завърши, когато забеляза дявола да копае на острова... и сега той го кара да си плати за всичко. Това тук не беше блъф като газа в гаража на Макнийл: дяволът не се шегуваше и сигурно ще го убие. Не трябваше да се ебава с Макнийл, трябваше да зах­върли всичко зад гърба си, да свие рамене и да го отмине... Защо - защо се върна в къщата му? Защо се обади на поли­цейския бос?... Не трябваше! Не трябваше да търси мъст... „Защото сега ще умра заради това, знам го... - мислеше той отчаяно. - Ръцете ми сигурно са счупени...“ И пак се учуди - дори и в този момент! - на слабото усещане на болка.