Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

И майка ѝ толкова се гордееше с нея.

Но вътрешно това момиче всяка секунда искаше да плаче. Вътрешно крещеше, но не можеше да го покаже. Вътрешно се чувстваше изгубена и самотна, и уморена, толкова уморена да се преструва, че се чудеше дали ако накара сърцето си да продължи да бие, то ще боли толкова много от преструвките ѝ да бъде всичко, което всъщност не е.

Затова спрях да се оглеждам в огледала, докато препрограмирах външността ми да съответства на вътрешното усещане.

Но сега се огледах.

Накарах себе си да види коя съм аз, обръснатите страни на главата ми, с експлозията от коса, която падаше в очите ми. Изостреното лице и красивите зелени очи.

Сега гледах в огледалото, виждах себе си и най-накрая външното се припокриваше с вътрешното. Не виждах странно момиче, било то гей, или хетеро. Нито пък момиче, което иска да е момче.

Просто виждах себе си. Това бях аз — не се вписвах в нито една категория, освен в моята собствена, но защо това трябваше да има значение за когото и да било? Единственото, което исках, е да бъда себе си.

Мислех си за Роуз и за изражението на лицето ѝ.

Усещах болката на онова призрачно момиче, което толкова добре познавах.

Позволих си и да се влюбя в Роуз. Което беше адски кофти. Но по-лошото беше, че позволих на това чувство да се прояви в крайно неподходящото време. Роуз ми казваше нещо голямо и важно, а аз обърнах всичко да се върти около мен и я предадох, когато се нуждаеше от приятел, а не от гадже.

Какво, по дяволите, сторих?

Мамка му. Мамка му. Мамка му.

Какво, по дяволите, сторих?

Тогава се вгледах в очите си и това помогна. Помогна ми да се видя там и да се погледна с чувство на състрадание.

Всичко, което направих, бе да покажа как се чувствам.

Показах любов, копнеж и желание.

Но това беше всичко. И не беше нещо лошо. Не е лошо нещо да бъдеш този, който наистина си. За известно време цялата тревога изчезна и спрях да се гледам в огледалото, а вместо това се втренчих в града зад мен, който се виждаше от прозореца на стаята ми — светлините на милиони животи, премигващи по целия път до хоризонта.

Няма нужда да се отчайвам заради това, че съм смела, че рискувам всичко в името на истината. Вместо това се чувствах свободна, защото тази вечер счупих още една бариера пред истинското си аз, прекосих още един мост към живота, който исках. И засега, малко или много, се чувствах добре, че го направих, дори да съм изгорила моста след себе си.

Чувствах се горда.