Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

Изгледахме филма, или поне аз гледах как всеки кадър трепти, докато се опитвах да овладея чувствата си и не успявах.

Моли Рингуолд си сложи червилото по нейния си неповторим начин, Джъд Нелсън замахна във въздуха, а когато се появиха финалните надписи, Роуз грабна ръцете ми и ме придърпа по-навътре в леглото.

Тя наистина го направи. Не си го измислях. Гледах я как ме придърпва в средата, където лежеше тя, повдигна ръката ми и провря главата си под нея, така че да я облегне на рамото ми.

Мамка му, какво означаваше това?

— Знаеш ли какво, Рижи — започна тя. — Наистина мисля, че си най-добрият човек, когото познавам.

— О, я стига — казах аз, радвайки се, че не може да види глуповатия начин, по който се усмихвах към тавана.

— Ама наистина го мисля. — Главата ѝ се обърна назад, а аз извих врат, за да я погледна. — Никога не се отказваш от мен, нито ме оставяш да затъна. Няма знамение какви глупости върша или казвам, и това е наистина специално, ти наистина си специален човек за мен, нали знаеш?

Тя се извъртя така, че брадичката ѝ се опираше на гърдите ми, а сърцето ми прескачаше и биеше, тежестта ѝ върху мен караше тялото ми да се пръска и пука по шевовете, ръката и, преметната през стомаха ми, спря дишането ми. Това наистина се случваше, наистина бях на леглото на Роуз и тя наистина почти лежеше върху мен.

— Понякога се притеснявам, че не съзнаваш какъв невероятен човек си — каза тя и гласът ѝ беше толкова мек и нежен.

Това ми дойде в повече, завъртях се настрана и се обърнах към нея, така че лежахме по дължина, лице в лице, само на няколко сантиметра разстояние, но така поне можех да дишам. И по този начин можеше и да не умра.

— Изобщо не е така — отвърнах. — Аз съм си просто аз.

— Млъквай — отсече Роуз. — Ти си изумително, забавно, мило, лоялно човече, най-добрият барабанист в познатата ни вселена и най-добрият танцьор, и ми харесва как косата ти пада в очите, и носиш тези глупави ризи всеки ден и… Рижи, има нещо, за което се заклех да не ти казвам, обаче не мога да крия нищо от теб…

Времето забави ход и след това спря. Видях светлините, отразени в тъмносините ѝ очи, мъха по меките ѝ бузи и начина, по който горната ѝ устна се извива, когато говори, сребристия белег, точно отляво на устните ѝ, и сякаш всичко във вселената, от самото зараждане на времето, се е стремило точно към този момент, този перфектен, красив момент.

И нямаше нужда да чувам какво иска да ми каже, защото знаех, че нещо невероятно се е случило и Роуз чувства същото към мен.

Тя също ме обича!

Всичко ми се струваше толкова правилно, когато се протегнах и поставих ръка на талията ѝ, така трябваше да бъде, сякаш се надвесвам над нея и я целувам. И когато се случи, видях как очите ѝ се разшириха, раменете ѝ се стегнаха, и усетих как се отдръпва, когато устните ми срещнаха нейните, и все пак устните ми срещнаха нейните и за най-кратката частица от мига аз целунах момичето, което обичах, и разбрах какво е пълно щастие.