Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Спомняш ли си Карли Шийлдс?

Арън наклони глава и ме погледна.

— Да, хубаво момиче. Истински сладкиш. Бяхме заедно за известно време. Да, беше тъжно.

Изненадах се от мекотата в гласа му, от усмивката му.

— Арън! — майката на Лио се провикна от кухнята.

— Какво, по дяволите? — обади се Арън. — Не спира да ме дразни.

— Виж, няма значение — казах аз и станах. — Лио, ще дойдеш ли с мен при Роуз?

— Да, може би… — Лио понечи да стане.

— Бях потресен, когато се самоуби, вярно, беше тъжна работа. Беше добро момиче, знаеш ли? За малко ме накара и аз да се чувствам добър. И тогава ме заряза, просто ей така, и започна да става доста странна.

— Странна ли? — опитах се да не прозвучи твърде заинтересовано.

— Тя откачи, няколко дни преди това. Спомням си. Промени се тотално.

— Наистина ли? Как? — продължих да задавам въпроси.

— Дойде при мен и ме попита дали познавам някого, който би убил човек за нея. Каза, че има пари.

— Какво? — попита Лио.

— Лъжец ли ме наричаш? — предизвика го Арън веднага. — Аз ѝ отвърнах, не, момиче, но сега, като се замисля, трябваше да взема парите ѝ, и без това нямаше да я има дълго време, че да си ги иска обратно.

Променила се е. Била е уплашена. Искала е някого мъртъв…

— Изглежда, наистина е превъртяла — казах аз. — Идваш ли, Лио?

Лио се изправи, но ръцете на Арън го спряха.

— Не, Лио. Никъде няма да ходиш, братле. Имаме планове.

— Но ти нямаш нужда от мен, нали? — Лио пристъпваше от единия си крак на другия.

— Няма значение дали имам нужда от теб или не, ти си ми брат. Идваш.

— Добре. — Лио седна. — Разбира се.

— Пиши ми по-късно — казах.

— Разбира се.

За миг се почудих дали не трябва да остана, или ще помогне просто ако съм наоколо. Последното нещо, което исках, беше да оставя Лио да пресече линията, след която нямаше да може да се върне назад, ако можех да го предотвратя.

— Аз може…

— Ти, недоразумение, не си нужно — каза ми Арън. — Потискаш ме, човече.

— Лио? — Лио не ме погледна. — Знаеш ли какво ще ти кажа, ще взема да се обадя на Роуз, може тя да намине и да измислим нещо тримата, а?

— Рижи — Лио ми хвърли предупредителен поглед. Искаше да ми подскаже, че ако се застоя още тук, нещата няма да станат по-добри. — Трябва да тръгваш.

И въпреки това не помръднах, не можех. Докато Арън не скочи от мястото си и не се надвеси внезапно над мен, лице в лице.

— Брат ми ти каза да се чупиш, така че давай, преди да те изведа навън и да ти покажа как се вземат стълбите по бързия начин.

Видях слюнка в ъгълчетата на устата му, многобройните малки червени вени в очите му и се изплаших, мамка му.

— Ще се видим по-късно, Лио.

Той ме погледна, но не отговори. Нямаше нужда, очите му казваха всичко.

23

Улицата на Роуз беше спокойна, всички хлапета се бяха разположили на сигурно в прохладните си домове с климатик или играеха в оградени градини. Колите, които струваха два пъти повече, отколкото повечето хора печелеха за година, стояха навън, лъснати и чисти, и ако се беше появил дори един човек на улицата, щеше да ме загледа, за да може да ме спомене на следващото събрание на квартала. Къщата ѝ беше тиха, никакъв знак от баща ѝ или от Аманда.