Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Наричаш ме лъжкиня? — Роуз пристъпи леко към него, от нея хвърчаха искри.

Лио се намръщи, явно очакваше Роуз да се успокои или поне малко да омекне. Погледна мен, а после пак Роуз.

— Ама си е било само целувка, нали така?

— Майната ти — каза Роуз. — Щом не съм го искала, няма значение дали е било целувка, или опипване, или проклето ръкостискане. Не се прави така, не може просто да се метнеш на някого, не е редно.

— Роуз, моля те. Съжалявам, не исках да те разстроя така, толкова погрешно го изтълкувах… но наистина ме е грижа за теб и…

— И аз си мислех така — Роуз ме гледаше втренчено и погледът ѝ, изпълнен с ярост и болка вледеняваше кръвта ми. — Мислех си, че те е грижа за мен, но ти просто си като всички останали, приемаш ме, все едно съм парче месо. Имах ти доверие.

— Обичам те! — думите сами избухнаха от устата ми. — Обичам те, защото не си просто „парче месо“, а защото си забавна, умна и талантлива, и мила, защото те е грижа за мен, а понякога имам чувството, че си единственият човек, когото го е грижа за мен. И вчера се почувствах завладяна от тези чувства. Направих грешка, трябваше да го запазя в тайна. Направих грешка, Роуз. Ако беше моя приятелка, щеше да го знаеш.

Роуз ме изгледа дълго и студено.

— Ако ти беше моя приятелка, щеше да знаеш защо не мога никога да ти простя това, което направи. Концертът се отменя.

— Роуз… — Лио извика след нея, но докато тя отваряше вратата, се появи господин Смит.

Роуз застина пред него, очите ѝ не се откъсваха от неговите. Раменете ѝ се повдигаха с всяко вдишване и не можех да преценя дали се готви да му се развика, или да избухне в сълзи. Тя не направи нито едно от двете, просто стоеше като замръзнала.

— Къде си мислиш, че отиваш? — каза той, поставяйки ръката си върху нейната. — Деца, трябва да поговорим.

Очаквах Роуз да го избута, но вместо това тя се отдръпна, за да го пусне в стаята, и се облегна на затворената врата.

— Вижте — започна господин Смит. — Ние, учителите, не сме имунизирани срещу клюките, които обикалят училището. Вие двете добре ли сте?

Той погледна към мен и после към Роуз.

— Извиних се— казах аз. — Беше грешка.

— Добре — кимна господин Смит — Виж, Рижи, мисля, че това, което ти се случва в момента, е доста отвратително…

Роуз изръмжа и поклати глава.

— А онова, което ми се случи на мен, господине? — попита Роуз. — Одобрявате това, така ли?

— Роуз, хайде стига драматизира за един момент, моля те. — Господин Смит така я изгледа, че учудващо, Роуз се усмири, сведе глава и страните ѝ пламнаха.

— Да драматизирам? Тя ме насили, това добре ли е според вас? — Роуз направи крачка към него.

— Разбира се, че не е добре. — Смит ме погледна и ми се искаше да умра на място. — Това никога не е добре, Роуз. Но имаше ли злонамереност, гняв или омраза, когато Рижи е допуснала тази грешка? Ти си я отблъснала и тя не е направила отново опит, нали?

— Не. — Раменете на Роуз се смъкнаха, част от гнева ѝ се изпари. — Не, предполагам, че не.

— Вижте, училищните групи се разпадат постоянно, защото децата се карат или създават връзки помежду си и после се карат. — Господин Смит изгледа всеки от нас поред. — Това е скучно, предсказуемо и на кого, по дяволите, му пука, защото никой от вас няма да стане музикант, така или иначе. След няколко години училището ще свърши и ти ще живееш за сметка на баща си — каза той на Роуз, преди да се обърне към мен. — Ти ще постъпиш в университет и ще си намериш хубава приятелка, а ти… — Очите му се насочиха към Лио — Е, да се надяваме, че няма да поемеш по стъпките на брат си.