Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Не знам — въздъхнах. — Родителите ми ме мразят. Ти мразиш своите родители. Изглежда е нормално да мразиш семейството си, нали?

Мислех си колко бесен изглеждаше Лио, макар и тъжен и уплашен. И начинът, по който той постъпваше, сякаш искаше да бъде за Арън някой друг.

— Как е у вас? — попита тя с наполовина пълна уста и аз свих рамене.

— Не като тук — отговорих.

— Тук не е като тук, когато те са тук — каза ми Роуз. — Знаеш как е, мисля, че планират да имат бебе или тя вече е бременна. Всеки път, когато вляза в стаята, спират да говорят. И знаеш ли, всъщност не ме е грижа дали ще си имат бебе, само дето ми пука за бедното дете, да расте с тези идиоти. Трябва да има закон или нещо такова, тест, който да не ти позволява да забременееш, ако нямаш нужния интелект да станеш родител на човешко същество.

— Това пък какво беше? — засмях се аз.

— Какво? — Роуз също се засмя.

— Това не прозвуча като теб, а звучи, като че ли си чела вестник или нещо такова.

— Да не казваш, че съм тъпа?

Роуз обели коричката на своя сандвич и я хвърли по мен, когато свих рамене през смях, а очите ѝ искряха. Това беше Роуз, която познавах, спокойна, безгрижна, открита. Не онова дистанцирано, разсеяно и зло момиче, което видях онзи ден.

— Роуз, може ли да те питам нещо… отвратително.

— Ха, да, продължавай. — Очите на Роуз светнаха.

— Баща ми… той никога не е… Искам да кажа, опитвал ли е някога да…

Роуз продължи да кима, чакайки да довърша изречението.

— Мислиш ли, че баща ми е перверзник?

Роуз се засмя.

— Определено.

— По дяволите, какво ти е направил?

— О, не, не, Рижи! Не мисля, че баща ти е перверзник. Той никога не ми е правил нищо, освен да се отнася с мен съвсем прилично и да се опитва да надникне в деколтето ми.

— Мили боже! — покрих с ръце лицето си.

— Шегувам се, глупаче — смееше се тя. — Баща ти е като всички бащи. Адски смущаващи, но не и зли. Доста съм сигурна.

— Така ли? — Сигурно изглеждах притеснено, защото тя постави ръце около врата ми и ме прегърна.

— Стига сме си говорили глупост и да се съсредоточим върху проблема на деня — заяви тя. — Филмите тук или горе?

Погледнах големия телевизор на стената във всекидневната и си помислих как сме сами с Роуз на двойното ѝ легло.

— Ти решаваш.

— Горе. Много по-интимно е — тя ми се ухили, докато грабваше пакети с чипс и още няколко коли.

— Няма ли да пиеш тази вечер? — попитах я аз.

— Мога да издържа двайсет и четири часа без алкохол — заяви тя. — Аз да не съм майка ти.

Когато тя го каза, по някакъв начин прозвуча смешно.