Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

Какво да правя сега?

Дали да отида на училище, да се държа, сякаш нищо не се е случило, след като знаех, че всички ще ме гледат втренчено и ще си шепнат, а може и още по лошо?

Цялото ми усещане за гордост и свобода, което почувствах снощи и с което си легнах, се изпари.

Винаги съм мислила, че Роуз ми е приятелка, че наистина ѝ пука за мен.

Не за кръвта и костите, от които бях изградена, а за онова, което е в главата и в сърцето ми. Но това, което се случи снощи, трябва да е било много по-лошо, отколкото съм си давала сметка. Защото я ядосах и нараних и ако съм я накарала да се почувства дори за секунда като отрепка, насилена и използвана… Мили боже, ами ако съм като тях?

— Ейми? — Грейси ме наричаше с истинското ми име само когато мама я е изпратила да ме извика за нещо. — Ейми?

Не отговорих, просто лежах там. Не бях сигурна какво да правя.

— Рижи?

— Влез, хлапе — извиках аз и тя тихо пристъпи, облечена в пижамата си на Скуби Ду, въртеше топката в юмрука си, а очите ѝ още бяха сънени.

— Какво става?

— Мама каза, че трябва да ме заведеш на училище, защото ѝ е лошо. Но няма никакво мляко за зърнената закуска, а аз не знам какво друго да закуся.

— Добре, всичко е наред, идвам. Провери дали има някакъв хляб.

Просто искам да оправя нещата. Просто искам всичко, което се случи снощи, онзи пост, който се появи в хронологията на всички, да изчезне и всичко да си бъде както преди.

Но нямах идея как да го направя.

Беше почти невъзможно да се изтръгна от страха и тревогата, които искаха да нахлуят във всяка частица от мен, но си наложих да го направя, да се облека и да обуя кецовете си. По пътя надолу спрях пред стаята на мама. Тя стоеше пред прозореца, гърбът ѝ беше изправен и стегнат.

— Искаш ли чай? — попитах аз.

Тя се обърна с пъшкане, за да ме погледне, цялото ѝ лице беше триъгълник, триъгълни очи и уста, тъга във всяко ъгълче. Майка ми изглеждаше като развалина.

— Моля — гласът ѝ беше дрезгав и сух, стаята вонеше на урина, чудех се дали не се подмокря в леглото.

Чаках. Искаше ми се… Искаше ми се да поговоря с нея за това, но не можех. Затова се съсредоточих върху единственото нещо, за което можех да се погрижа в момента. Сестра ми.

— Днес аз ще взема Грейси, става ли? Мога да се чупя последните десет минути от училище, за да съм сигурна, че ще бъда навреме.

— Благодаря. — Мама изобрази някакво подобие на усмивка, но само дотам.

Тя ми обърна гръб, придърпвайки пухената завивка над главата си.