Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Рижи, какво правиш? — извика ми господин Смит, като ме изненада. — Дай ми телефона си!

Дори не ме изчака да му го подам, а направо го грабна от чина ми и го хвърли в чекмеджето на бюрото си.

— Ела да го вземеш след часа — каза той.

Но макар и без телефон вече, разликата не беше голяма. Още го чувах как вибрира в чекмеджето на бюрото и виждах проблясващите екрани навсякъде около мен, рояк от електронни думи, трупащи се и умножаващи се в оскъдния въздух, и всяка една жилеше като остра игла.

Звънецът би, а аз седях на стола, опитвайки се да покажа, че чувам всяка от промърморваните обиди, които се удряха в мен, докато всички излизаха.

Когато стаята се опразни, отидох при господин Смит.

— Виж, съжалявам, че ти се развиках — започна той. Изглеждаше нервен и объркан. Знам как се чувстваш. — Този клас наистина ме изкарва извън нерви понякога. Но ти си една от добрите и не заслужаваш това.

— Всичко е наред.

— Какво става? — попита ме той, изваждайки телефона от чекмеджето, но го задържа в ръка в очакване на отговор.

— Нищо — вдигнах рамене и погледнах към вратата.

Не исках да е мил към мен, страхувах се, че ако продължи, ще се разплача. Той стана от бюрото, приближи се и застана до мен.

— Хей! — Почувствах успокояващата тежест на ръката му върху рамото си, докато ме гледаше в очите. — Ако тия тука те тормозят, тогава говори, става ли? Не искам никой да крие и трупа негативното в себе си. Нищо не е чак толкова лошо, Рижи. Може да се обърнеш към мен, нали?

— Благодаря, господине — отвърнах.

Останах малко по-дълго и се чудех дали наистина бих могла да му кажа как втория път, когато целунах момиче, съм съсипала отношенията с най-близката ми приятелка. Вгледах се в зелените му очи и реших, че отговорът е „не“.

— Тук съм, когато имаш нужда — заяви той. — Ти си страхотно момиче, Рижи.

Това беше комично, защото се чувствах като ужасно момиче.