Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Дяконът сведе чело, почервенял от смущение. Епископът поклати глава и попита:

— Умееш ли да понасяш страдание?

Шаваад се поколеба. Устата му потрепна и за пръв път той сякаш се смути от въпроса. Димитриос обясни кротко:

— Онзи, който желае да служи на Спасителя, не бива да се бои от страданието. Нито на тялото, нито на душата. Много са онези, които искат да ни накарат да замълчим и които желаят да изчезнем. За целта те използват страха и мъчението. Не знаят нищо за Христовото учение. Обаче онзи, който иска да служи, трябва да умее да търпи. Рим започва отново да ни преследва. Валериан, новият император, мрази християните. Той е решил да бъде жесток и нашите римски братя вече страдат. Утре ще бъдем ние. Ти трябва да осъзнаеш това, млади ми Шаваад. Ние никога няма да се огънем пред езическата воля на Рим. И ще продължим да разпространяваме нашето слово в империята.

Шаваад беше притворил очи. Когато ги отвори отново и отговори, лицето, както и гласът му бяха лишени от чувства.

— Не се боя от страданието, господин епископ. Никога не съм се боял от него и днес се страхувам само Господ да не ме изостави.

Димитриос поклати незабележимо глава. Нито той, нито синовете му или дяконите си помислиха, че Шаваад се хвали. Обаче отговорът и прекалено голямото спокойствие притесниха епископа. Той смръщи вежди и отвърна, преструвайки се, че го мъмри:

— Струваш ми се твърде слаб. Да не си постил? Знаеш, че нашият Господ Исус Христос не признава постите?

Шаваад се усмихна отново.

— Да, господин епископ, знам го. Апостол Матей е писал, че фарисеите постят. Христос е казал за тях: „Не правете като тях, защото те казват, а не го правят!” Не съм постил. Само ходих дълго по пътя, който води от Палмира до Антиохия.

Димитриос въздъхна, засмя се и поклати глава. Синовете и дяконите се засмяха на свой ред, сякаш за да облекчат гърдите си от тежестта, с която Шаваад ги беше притиснал за миг.

— Ела, – каза епископът, ставайки. – Ние ще ти дадем християнско име.

* * *

Водата се стичаше по него, обливаше го, течеше по челото и устните му, по голата кожа на тялото му.

Чиста вода. Съвършено чиста, хладка, носеща живот.

Тази вода нямаше нищо общо с водата, която неговият баща изливаше върху него. Тя носеше свежест, божия сила, възраждане. В нея можеше да се разтвори цялото време, всички човешки слабости, всички страхове и унижения.

Най-после, най-после той се прочистваше от онова, което е бил. Най-после товарът падаше от раменете му, оттичаше се по гърдите и гръбначния стълб. И вонящата кожа на онзи, който беше Шаваад досега, го напускаше.

Той едва чуваше гласа на дякона, който четеше монотонно молитвата си: „Господи, наш спасителю, неподкупен и изначален глас, покровителю на могъществото и изобилието…” Нито този на епископа: „О, Господи, боже наш, по твоята воля този мъж запазва вярата си в тайнството и съзнанието…” Не обръщаше внимание на всички онези, които синовете на Димитриос бяха събрали в голямата зала на църквата. Не се интересуваше, че те гледаха голото му мършаво тяло, потопено наполовина в басейна, и вдигнатото към небето лице.