![Царицата на Палмира [Златните вериги] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/4/caricata-na-palmira-zlatnite-verigi-download.jpg)
Царицата на Палмира [Златните вериги]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Златните вериги]». Краткое содержание книги:
— Тогава твоите крака, твоите стъпала са обгорели също…
С развеселена усмивка Симон повдигна тогата си. Достатъчно, за да може тя да съзре черната и разтопена кожа на прасците му. На места тя като че още беше намазана със сажди.
Сълзите се стекоха по лицето на Зиновия. Той се подигра:
— Ти плачеш? Ти, която наричат Алат, червената богиня? Ти, която си нанесла много по-лоши рани по бойни полета? Ти, която убиваш с усмивка, както говорят в пустинята?
— Ти беше толкова красив – прошепна тя, без да я е грижа за насмешливия тон, с който той й говореше. – О, любов моя, ти беше толкова красив!
Той се вцепени.
— Задръж думите си, палмирска царице. Има неща, които стените на тази къща не бива да чуват, и ти говориш за някой, който вече не съществува. Случилото се с тялото ми няма значение. Важното е, че Господ направи ръцете ми по-полезни. Повече от когато и да било те предават неговото послание до страдащите да бъдат благи и добри, като нашия господар Исус Христос. Само това е важно.
Той се прекръсти и отново заповяда:
— Сега замълчи. Замълчи наистина, за да мога да се погрижа за теб.
— Излишно е. Не съм тук за това.
— А, така ли? – скръцна със зъби той. – Да не би да искаш да се присъединиш към нас? Може би ти и твоят съпруг желаете да признаете силата на словото на нашия Господ Исус Христос? Оденат и Зиновия християни, това би било голяма, чудесна новина!
— Не е минал и ден, в който моята любов към теб да не е изгаряла душата ми, Шаваад. Дори да те наричам Симон, тя е още по-жива, отколкото беше първият ден. Също толкова красива и голяма, колкото беше в оазиса, където съм се родила. Ти само знаеш истината за Зиновия! Онова, което стана в Дура Еуропос, ме принуди да лъжа. То ме превърна в онази, която наричат Алат. Но ти никога не си напускал моето сърце. Дори когато те мислех за мъртъв. Дори сега, когато виждам, че вече не си Шаваад и че огънят на мъченичеството ти придава лице на чудовище, любовта ми към теб не престава. О, да! Аз те обичам! Ти нищо не можеш да направиш. Ти си онзи, когото обичам и ще обичам винаги. Ако е вярно, че всяко нещо на този свят става по волята на твоя бог, тогава, Симон, неговата воля е такава.
За миг Симон като че се разколеба. Очите му погледнаха настрани. Те се вгледаха в нарисуваните по стените образи, сякаш той можеше да намери там помощ и сила. Изтерзаната плът на устата му затрепери. Гърдите му започнаха да потрепват. Клепачите се затвориха. Без светлината на очите му лицето му стана още по-страшно.
— Имаш право – промърмори той едва чуто. – Имаш право. Нищо не мога да направя за теб. Върви си.
Тя не възрази.
Събра силите си, за да стане от постелята.
Но едва успя да докосне с крак земята и се строполи.
Той протегна инстинктивно ръце, за да я задържи. Но веднага ги отдръпна и я остави да падне.
Стенеща, като животно, което се бори със смъртта, Зиновия се завъртя настрани. Сгърчена, без да може да диша повече, тя се хвана здраво за краката на пейката и пожела наистина боговете да я дарят със смъртта.
Едва тогава, може би защото намираше отново в краката си същото страдание, същата рана, която вече беше видял преди много години в опожарения двор на къщата в Дура Еуропос, той коленичи.
— Спри да се бориш. Легни по гръб.
В полусъзнание тя го послуша.
— Този път замълчи – заповяда той. – Не казвай повече нито дума.
* * *
Какво направи той, тя никога не научи.
Болката първо беше толкова голяма, усилието да диша, толкова изтощително, че не можа да задържи очите си отворени.
После желязното шило, което дълбаеше вътрешностите й, престана да се движи. Дишането й стана по-леко, по-равномерно. Мъчителната тревога се успокои, докато я обхващаше някакво вцепенение. Тежест започваше да сковава сетивата й откъм ръцете и краката и тя можеше да проследи бавното й напредване към раната.
В един момент потръпна, защото усети ясно тежестта на ръцете на Симон върху хълбока си. Прииска й се да притисне пръстите си към неговите, да прошепне нежна, благодарствена дума. Но мускулите не й се подчиниха.
Раната й се превърна в ледено присъствие. Тя осъзна, че вече не изпитва болка. Отвори отново очи. Видя го изправен на крака и вече на няколко стъпки от нея, с прегърбени рамене, изтощен.
Тя не знаеше колко време беше минало от падането й. Вече нямаше воля. Дори за да се изправи, да го докосне, да каже онова, което имаше още да казва. Чу гласа му, както се чуват лицата от сънищата.
— Остани тук, без да мърдаш. След малко един брат ще дойде да ти помогне да станеш и ще те закара с колесница до двореца на твоя съпруг. Движи се възможно най-малко няколко дни и раната ти ще се затвори.