Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
— Поемам пълна отговорност за решението си, господине — заяви Джорген. — Спенса ще се върне при нас. Просто трябва да ѝ дадем време.
— Много ми се иска да ми се беше обадил — натърти Коб. Нямаше никакви последствия за стореното от Джорген. Можеше да спори, според точка 17-в на устава можеше да позвъни, но истината бе, че той дори не бе старши офицер по време на тази мисия. Полковник Нг от наземните сили водеше екипа по обезопасяване. Джорген трябваше да говори с него или да потърси Коб.
Възможно бе, като изпрати Спенса, да бе обрекъл всички. Ако останем в капана на тази планета, ще умрем. Съвсем простичко е…
Джорген си пое дълбоко дъх.
— Господине, може да се наложи да наруша друго правило.
— И без това не ги знам и половината, капитане. Не се тревожи.
— Не, господине. Говоря за… семейно правило. Нещо, за което не би трябвало да говорим.
Коб го погледна.
— Знаете — започна Джорген — как семейството ми се е опитвало да спре всякакви приказки за дефекта. Опитвали са се да го опазят от публиката. Говоря за дефекта, който е имал бащата на Спенса… така наречената… така наречената…
— Сайтоника ли? — помогна му Коб.
— Има причина за това, господине — уточни Джорген.
— Знам. Някои от твоите прадеди са го имали. Не е бил ограничен единствено до инженерния екипаж. Да не би да искаш да ми кажеш, че чуваш разни неща, синко? Че виждаш неща?
Джорген стисна устни и кимна.
— Бели светлини, господине. С периферното зрение. Приличат на… приличат на очи.
Ето. Каза го. Защо се потеше толкова много? Не беше чак толкова страшно да каже думите, нали?
— Е, и това е нещо — рече Коб и остави чашата настрани. Един от помощниците услужливо я грабна и затича да я напълни отново. — Ела с мен. Искам да те запозная с един човек.
— От Психологическия корпус ли? — попита Джорген.
— Не. Говоря за стара жена с отличен вкус към пайове.
19.
Паниката на Ем-бот ме изтръгна от съня.
— Спенса! — изкрещя той. — Спенса!
Сърцето ми блъскаше неудържимо, скочих в пилотската кабина. Стиснах контролната сфера и замигах с подпухнали очи, поставила пръст на спусъка.
— Какво? — попитах. — Кого да застрелям?
— Има някой в посолството — съобщи Ем-бот. — Бях пуснал датчиците за близост. Промъкват се, когато мислят, че спиш.
Ангели небесни. Убийци ли идваха? Потна, умът ми все още мътен от съня, аз включих кораба, след това спрях. Какво? Да отлетя ли? Къде? Бях напълно в лапите на Върховните — ако те искаха да умра, нямаше да прибягват до убийци, нали?
Трябваше да разбера повече. Както бях изпълнена с решителност, пъхнах ръце в малкото чекмедже за оръжия и извадих деструкторния си пистолет. Доколкото можах да разбера, личните оръжия бяха забранени на Към звездите, но аз изглежда имах дипломатически привилегии, така че не бях сигурна какво може и какво не може.
Уверих се, че холограмата ми е активна, след това тихо вдигнах купола и се измъкнах, притаих се, да не би да има снайперисти. Хукнах към стълбите и се спуснах долу в посолството. Тук се запромъквах към най-горния етаж.
— Двама са — предупреди тихо Ем-бот в ухото ми. — Единият е в кухнята на най-горния етаж. Другият е на най-долния етаж близо до вратата, вероятно пази изхода.
Така. Никога не бях участвала в подобни конфликти на земята и обучението ми беше минимално. Независимо от това оставих стълбището и завих на най-горния етаж. Усетих същото спокойствие и студена решителност както по време на битка в небето. Можех да се срещна с убиец, стига да имах оръжие в ръката. Това беше проблем, който можех да отстрелям. Много повече предпочитах този вариант пред мъглявите тревоги, над които мислех, когато заспах снощи.
— Врагът се намира на два метра вътре в стаята — прошепна Ем-бот. — Близо до плота. В момента е с гръб към вратата. Може и да се изненада, че не си в спалнята.
Кимнах, след това скочих в стаята и насочих деструктора. Крелянин с кафява броня се обърна, когато долови движението, изпусна нещо на земята и то се счупи. Чиния ли беше това?
— Ааа! — извика крелянинът, а гласът, който прозвуча от значката, беше женски. — Не ме убивай!
— Какво търсиш тук? — попитах.
— Мия ти чиниите! — отвърна крелянката. Тя размаха разтревожено ръце. — Изпратени сме да почистваме!
Почистване ли? Намръщих се, без да отпускам пистолета. Само че крелянката носеше колан, пълен с неща за почистване, които изпъкваха на бронята и през щита пред лицето видях паниката в движенията на ракоподобното създание. Видях, че не носи оръжия.