Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
— Редиш тези думи, сякаш трябва да знам какво означават.
— За да създаваш компютри, които могат да мислят бързо като моя ум, ти трябват процесори, които могат да комуникират по-бързо от нормалните електрически сигнали. Моят дизайн постига това, като използва миниатюрни сайтонични комуникатори, които предават сигнали със скорост, по-бърза от светлината, през процесорите ми.
— И щитът на станцията не спира това, така ли?
— Собствените ми щитове изглежда успяват да блокират техните. Или май представям нещата доста опростено. Както и да е, все още мога да действам на нормална скорост.
— Хм — отвърнах. — Сайтонични процесори. Значи затова те усещам, когато мислиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Понякога, когато съм дълбоко вътре… каквото и да правя… аз те усещам. И ума ти, и процесорите ти. Все едно чувствам Брейд. Само че копирането ти не става, нали? Не можем да те прехвърлим в нов кораб, защото въпросният кораб няма да може да мисли достатъчно бързо.
— Би трябвало да мога да оцелея — предположи Ем-бот. — Просто ще мисля по-бавно — ще бъда тъп. Не толкова тъп, колкото човек, въпреки че вие изглежда се справяте доста добре. — Той замълча. — Да не ми се обидиш.
— Сигурна съм, че намираш тъпотата ни за симпатична.
— Не! Както и да е, искам поне да се опитам да намеря начин да се възпроизведа. Дори само за да докажа… че съм истински жив.
Заобиколих го, за да отида при другото крило и се усмихнах. След като официално бях част от ЗСД — а за съществуването на Ем-бот бе съобщено официално — наземните екипи се заеха да го поддържат. Преди това действахме само ние с Родж. Родж правеше почти всичко трудно по него, но много от простичките работи — смазване, почистване на боя, проверка на жици — ми ги прехвърляше.
Имаше нещо, което будеше задоволство, когато поддържах собствения си кораб. Нещо отпускащо. Нещо успокояващо.
След това погледнах лъскавата повърхност на корпуса и видях, че безкрайността се вглежда в мен. Имаше дълбока бездна на мястото на отражението ми. Беше пронизана от шепа пламтящи бели светлини също като ужасни слънца. Те ме наблюдаваха.
Очите. Там имаше гробокопач, или повече от един. Ето ги, там бяха.
Отстъпих назад, изпуснах машинното масло и то изтрака. Отражението изчезна и мога да се закълна, че известно време там нямаше никакво отражение. След това сякаш се включи екран и се появи фигурата на Аланик — холографският образ, който носех.
— Спенса? — попита Ем-бот. — Какво не е наред?
Отпуснах се на покрива. Над мен минаваха кораби по невидими магистрали. Градът се гърчеше, беше в непрекъснато движение, подлудяващо гнездо от дразнещи насекоми, плъпнали навсякъде, които ме задушаваха.
— Спенса? — повика ме отново Ем-бот.
— Добре съм — прошепнах. — Просто… притеснявах се за утре. Че ще трябва да летя без теб.
Останах сама. Ем-бот беше страхотен, но той не ме разбираше като Кималин или Еф Ем. Или дори Джорген. Ангели небесни, той ми липсваше. Липсваше ми това, че не мога да му се оплача и да изслушам прекалено разумните му — и някак успокояващи — аргументи.
— Не се тревожи, Спенса! — обади се отново Ем-бот. — Ти ще се справиш! Много си добра в летенето. По-добра от всеки друг! Та ти притежаваш почти нечовешки умения.
Усетих ледена тръпка при тези думи. Почти нечовешки умения. Прилоша ми, приведох се напред и прегърнах колене с ръце.
— Какво толкова казах? — недоумяваше Ем-бот с тих глас. — Спенса? Какво не е наред? Какво се обърка?
— Има една приказка, която бабчето ми беше разказала — прошепнах. — Странна, която никога не пасваше на другите. Не беше разказ за кралици, рицари или самураи. Беше историята за един човек… който изгубил сянката си.
— Как е възможно да изгубиш сянката си? — попита Ем-бот.
— Беше измислена история — добавих и си спомних първия път, когато бабчето ми я разказа. Седяхме на покрива на подобния ни на кутийка апартамент в пещерите, а ненаситната светлина бе оцветила всичко в червено. — Една странна вечер, докато пътувал, един писател се събудил и открил, че сянката му е изчезнала. Не можел да направи нищо, нито един лекар не успял да му помогне. Най-сетне той продължил живота си.
— Само че един ден сянката се върнала. Почукала на вратата и поздравила бившия си господар с радост. Била обиколила света и вече разбирала хората. Разбирала ги по-добре от писателя. Сянката била видяла зло в сърцата на хората, докато писателят си седял пред камината и се радвал на добри мисли.
— Това е странно — отбеляза Ем-бот. — Баба ти не ти ли разказваше истории за чудовища?