Лилит: Змия в тревата

Но дори и да бяха стигнали чрез откъслечни сведения до верния извод, това не означаваше, че са непоколебимо уверени. Току-виж само проверяват дали ще реагирам гузно. Ето защо смятах да започнем играта по моите правила.

Изведнъж чух шум в коридора. Двама души, пък може би и повече, вървяха с твърди, отсечени крачки. Вече бяха долу, точно пред вратата на моята стая. Видях ги да я отварят предпазливо.

Прецених, че всъщност са трима — двамата влязоха, а третият остана отвън. Нямаше как да не позная Артур. С него беше невзрачен наглед мъж на средна възраст, очевидно произхождащ от цивилизованите светове. И той носеше дрехи на магистър. В ръката си държеше малък фенер, който внезапно придаде на стаята призрачно сияние.

— Няма го! — изумено прошепна непознатият.

— Какво? — изрева Артур.

Прекрачи към леглото и дръпна грубо завивките. Извъртя се — бесен от ярост — и аз за първи път в живота си видях толкова гадно изражение върху човешко лице.

— Някой му е прошушнал да бяга. Бог ми е свидетел, че ще науча кой!

— Нищо подобно няма да правиш — произнесе скритият трети мъж. Имаше странен глас, някак размит и неясен, почти механичен. Не говореше като човек. — Той е добре подготвен и кадърен агент. Длъжни сме да предположим, че е един от най-добрите, вероятно дори номер едно сред сегашното поколение. Според мен се е досетил, че прекали днес следобед. Артур, трябва да го открием. Или го намери, докато е още слаб, или ще те препече с поглед, за да те схруска на една хапка. Засега е дребна неприятност, но може да се превърне в най-опасния човек на тази планета, по-опасен дори и от мен. Артур, намери го и го убий, иначе някой ден той ще изтреби всички ни.