Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
— Брей, проклет да съм! — възкликнах стъписан. — Изобщо не им личи. Защо не са ми казали?
— Не са искали да знаеш, понеже продължаваш да упорстваш в пагубните си намерения. А в нашите условия бременността проличава много по-късно, не предизвиква и неприятни симптоми. — Старата жена помълча замислено. — Искаха веднага да споделят с теб, но аз ги възпрях. Вече знаеш и трябва да решиш. Или тръгни към Божествения зъбер, или остани да отгледаш децата си заедно с жените, които те обичат.
Всичко се обърка за миг в главата ми, малко се обидих на Анджи и Бура, че са крили от мен… но пък те действително се държаха особено напоследък, а аз се правех на ударен.
— Ами Чин? — сетих се изведнъж. — Би трябвало и тя да е бременна. Отдавна сме заедно.
— Доколкото знаем, не е заченала. Според нас е непреклонна в желанието си винаги да бъде до теб, а бременността би й попречила. На Медуза силната воля е достатъчна, за да предотврати зачеването.
Опитвах се да разбера какво искам всъщност. Да, новината имаше значение за мен, по дяволите! Не забравях обаче и за света извън своето семейство. Каква полза да наплодя челяд, само за да видя някой ден как планетарен разрушител на Конфедерацията връхлита към Медуза? Ако исках децата ми да имат бъдеще, ужасно важно беше да се сдобия със средствата за отърваването на планетата от Тейлънт Ипсир.
— Колко дълго е пътешествието до върха? — попитах накрая.
— Седем седмици на североизток.
И седем обратно — общо четиринадесет… Можех да се върна, преди Анджи да е родила.
— Какви оръжия ще ми дадете?
— Знаеш ли да си служиш с меч?
Едва не се изкикотих. Ако се придържах към прикритието си, наречено Тарин Бул, въпросът изглеждаше само груба шега. Обаче не бях Тарин Бул…
— Да, занимавал съм се със спортна фехтовка, но не и с тежки мечове.
— Единствено това можем да ти предложим. Нямаме пушки. Изковаваме мечовете от някои безполезни метални отпадъци.
— Ще се справя! — Не се съмнявах, че мога да овладея което и да е оръжие, пък и щях да имам доста седмици, за да се упражнявам. — А Чин какво да вземе?
— Сигурен ли си, че ще дойде с теб?
— Вие сте сигурни! — сопнах се неучтиво.
Старицата се ухили.
— Така е. Нека избере сама каквото ще й подхожда. Ще тръгнете с група от искрени поклонници; в нея има и един-двама от неверниците, които искат да видят истината с очите си. Повечето са майстори на лъка и копието.
— А тези… демони какви са все пак?
— Трудно е да ти ги опиша. За да стигнете до върха, трябва да прекосите залив, покрит с вечен лед. Няма друг път. Живеят във водата под леда, но лесно го разбиват и сграбчват онези, които минават през залива. Пипалата им са твърде силни, а огромните им усти са отгоре на главите. Страшни са, но не забравяй едно — ако ги нараниш, ще се махнат. Изглежда не понасят болката. Само че е трудно да проникнеш през бронята им.
Намръщих се.
— С външен скелет ли са покрити?
— Не. Имат броня, непробиваема за нашите оръжия. Трябва да се целиш в пипалата, очите и устите им.
Броня ли? Върху същество, обитаващо студените морета? Или як скафандър, който прекрасно служи и като броня…
Вече не се колебаех. Стига да не се заблуждавах безнадеждно, предстоеше ми нечувано предизвикателство.
Щях да срещна онези вездесъщи, но неуловими пришълци… и да науча какво ги е прихванало (да пукнат дано!), та са предизвикали появата и на цяла нова религия.
Десета глава
Богинята Медуза
— Защо си толкова сърдит? — сопна ми се Бура. — Ти ни оставяш, а не ние теб!
— Е, поне очаквах да ме разубеждавате — озъбих се и аз.
Анджи ме погледна право в очите.
— Щяхме ли да успеем? Нямаше ли да тръгнеш, дори да плачехме и ти се молехме?
Въздъхнах.
— Вероятно си права. Трябва да отида.
— И ние го разбираме — спокойно каза Бура. — Не ни харесва, че така си решил, но вече те познаваме добре. Нещо те гризе отвътре и не иска да се махне. Само че…
Гласът й заглъхна и тя се извърна. Протегнах ръка и я погалих по рамото.
— Знам. Мислиш за децата. Няма да повярваш колко гузен се чувствам, че тръгвам точно сега… Но с малко късмет ще се върна след четиринадесет седмици. Ако пътешествието беше по-дълго, щях да почакам, докато се родят. Знаете, че говоря истината.