Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— Льошка… такова… направо в кухнята — произнесе жената. — Вие според мен… не сте ли у Анна Фьодоровна?
— И също ми викат Льошка — усмихна се Алексей. — А вие навярно сте Оля? Много ми е приятно, Анна Фьодоровна разказваше, че й купувате хлебец. Почакайте минутка, не си отивайте.
Той изплакна устата си и отиде в кухнята.
Охранителят наистина можеше да избие мерака на когото и да е да ограбва поверените му павилиончета. Мераклиите да трошат витрините и да крадат цигари оттам се страхуват точно от такива. Тарас беше почти метър и деветдесет и пет, напомпаните му на тренажорите мускули опъваха модния черен потник. Косата му бе стегната на пищна опашка, в лявото му ухо проблясваха две сребърни обички. Той разбъркваше нещо в тенджерка, обърнал към входа внушителния си мускулест гръб. Но по гърба можеше да се познае, че човекът е станал накриво.
Алексей мълчаливо се подпря на рамката и зачака кога ще му обърнат внимание. Не се наложи да чака дълго. Юначагата усети присъствието му и се обърна, като тресна тенджерата от неръждавейка на масата. Алексей го измери, без да бърза, с насмешлив и не много доброжелателен поглед и на Тарас това никак не се хареса. Не беше изключено дори да е заподозрял някаква връзка между неотдавнашното произшествие и появата на новия квартирант.
— Ти кво… — поинтересува се той мрачно.
Алексей го изгледа как разставя краката си и се убеди — кунгфу. Но не много дълго. Година-две, едва ли повече. Достатъчно, за да му е Нева до коленете. Но съвсем недостатъчно за що-годе майсторство.
— Ами така, нищо — каза той и сви рамене. — Чакам кога ще се обърнеш на другата страна. Вие, педитата, и двете уши си си пробивате?…
На самия него такова нещо не би му направило никакво впечатление. Но Тарас подскочи до тавана и се хвърли напред. Човекът с безцветния таралежов перчем и също такива безцветни очи беше сигурно наполовина по-лек от него. И наполовина по-стар. На такава възраст вече е време да мислиш за Бога…
Според замисъла на нападателя Алексей трябваше, както става в екшъните, да излети с гърба напред в коридора и с трясък да се забие в стената. Желателно беше също на главата му да се стовари картина. Или в най-лошия случай детското коритце, окачено на огромен, разклатен гвоздей.
Обаче в Холивуд не снимат екшъни за комуналните кухни. Нелошият „казани-дзуки“ пропадна в нищото. Хилавият съперник успя да изчезне някъде, но къде именно, Тарас така и не разбра. Ръката му сякаш беше всмукана от вакуум, на лакътя му се стегнаха твърди пръсти и от рамо до рамо го блъсна такава болка, че квартирният Шварценегер ахна и спасявайки се от по-нататъшни мъчения, рухна по лице на пода.
— Пусни ме, гад!… — тихо зави той, опитвайки се да се измъкне от убийствения захват.
— Ставай! — заповяда новият квартирант.
Той вдигна Тарас на крака, като го принуди да забие нос в коленете си, без да бърза, го проконвоира по коридора, отвори със свободната си ръка вратата и го изхвърли на студената стълбищна площадка, като го напътстваше тихо:
— И къде, козел такъв, се вреш на дявола в…
Вратата се затръшна като клюна на птицата таманго. След още две секунди Тарас успя да осъзнае, че е цял и невредим.
Охранителят на павилиончета излезе по-досетлив, отколкото очакваше Алексей. Когато той навлече кецовете и горнището на анцуга и излезе да тича, Тарас унило седеше на нащърбения мраморен перваз.
— Няма ли да закъснееш за работа? — осведоми се Алексей.
— Аз съм довечера — избуча Тарас, запазвайки мрачно достойнство.
Алексей задържа вратата:
— Влизай тогава…
През последните няколко дни Вадим Дроздов се подготвяше за минутата, когато ще трябва да мобилизира всичките си сили, за да защити президента. И все пак, когато тази минута настъпи, той почувства, че се вълнува повече, отколкото би трябвало. Вадим мислеше, че вече е подготвен психически за всичко, а се оказа, че не е съвсем готов.
В десет вечерта се очакваше президентът да долети от Кемерово. Самолетът трябваше да кацне на неголямото военно летище в Митяево, откъдето предварително приготвената кола да го докара направо в Кремъл. Тази нощ той щеше да прекара в кремълския си апартамент: на сутринта му предстоеше телефонен разговор с президента на Украйна.
Обаче, както съобщиха на Вадим Дроздов верните му хора от спецохраната, освен големия отряд, който се насочва направо към летището, още един отряд ще се разположи по пътя от Митяево към Москва, при това встрани от населените места. Именно този отряд трябваше да командва полковник Руденко.