Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Тихо стържене привлече вниманието му и той се обърна. Мъж или нещо, което наподобяваше мъж, беше приклекнало на един камък. От него висяха прашни парцали, които може би някога са били скъпи дрехи. Косата му бе бяла и сплъстена. Китал извади дългите си ножове.

— Ти си…?

Мъжът се изправи. Доста висок, отбеляза Китал. Мършав, но висок. И с дълги ръце.

— Изненадан — отвърна странникът, също на талийски.

— Изненадан? От какво? — Китал се огледа за други. Позата на мъжа беше притеснителна. Наистина ли бе сам?

Странникът скочи от камъка. Вече бе достатъчно близо за ръкопашен бой.

— Че продължавате да идвате.

Пряко волята си Китал отстъпи назад. Слуховете за скритото минало на Лабиринта отново изплуваха в мислите му. Кой или какво беше това? За какво говореше? Да идваме?

— Какво имаш предвид?

Фигурата погледна към полузаровения труп в краката си, обути в сандали.

— Кога този жабок, когото наричате свой господар, ще научи урока си?

— Жабок? Аз служа на императрицата!

— Така си мислиш, синко. Така си мислиш. — Мъжът протегна ръце. — Хайде. Не съм въоръжен. Ще бъда бърз.

Китал погледна дългите, тънки ръце. Под пепелявия прах кожата му беше мургава. Спомни си легенди, разказвани с приглушен глас в тренировъчните зали и спалните помещения на Ноктите.

— Кой си ти?

Мъжът зае позиция за битка.

— Добър въпрос. Бил съм много хора. Известно време бях един, след това друг, а после трети. Но последният беше лъжа. Сега, след като прекарах толкова време тук, сам с мислите си… реших да стана мъжа, който можех да бъда, и да се изправя срещу единствения човек, който ми е равен. Това е моята цел. Междувременно… нямам име.