Сребристи сенки [bg]

Бях се намръщил, когато тя спомена името му, но Сидни просто ме разбра погрешно. Тя не знаеше, че откакто бе изчезнала, двамата с Маркъс постоянно поддържахме връзка. Думите й ми напомниха, че той беше поредният човек, с когото не се бях разделил добре, но това не беше неин проблем.

— Ще се справим — уверих я. — Освен това Маркъс има този списък, в който…

Образът й започна да се топи, когато реалният свят я призова обратно.

— Време е за събуждане — рече тя тъжно.

Вкопчих се в нея, но тя чезнеше пред очите ми. Паниката ме сграбчи. Исках да я попитам за толкова много неща, но разполагах само с няколко секунди.

— Ще говоря с Маркъс и отново ще дойда при теб. Винаги ли спиш по това време?

— Да. Обичам те.

— И аз те обичам.

Не знаех дали тя ме чу, защото внезапно се озовах сам в градината, сред бликащата вода на фонтана, под сияйното слънце на Малибу. Втренчих се в мястото, където тя беше допреди няколко минути, а сетне оставих съня да се стопи и да ме върне в апартамента ми в сградата за гости. Все още стоях до вратата, на път да се видя с майка ми. Но сега всичко се бе променило. Бях се свързал със Сидни! Видях лицето й и тя беше добре… относително, разбира се.

Сърцето ме заболя при мисълта за майка ми, но не можех да отида при нея. Не исках да остава горчилка в отношенията ни — нито в тези с Нина, Дмитрий, Роуз и Лиса. Но в момента никой от тях не можеше да ми помогне. Те трябваше да почакат. Време беше да се върна при хората, които бяха в състояние да ми помогнат да намеря Сидни.

Извадих мобилния си телефон и започнах да проверявам цените на самолетните билети до Палм Спрингс.