Рубинения кръг [bg]

Без излишни въпроси ние го последвахме, а аз с всички сили се опитвах да не изоставам от тях. Роуз също тръгна с нас.

— Открихте ли стригоя? — подвикна тя, докато прекосявахме централната част на комуната.

— Да. Ето там. — Дмитрий показа към двама дампири, които влачеха трупа на стригоя. Хвърлиха го върху другите трима убити стригои. Един човек коленичи до тях и изля върху телата съдържанието на малко шишенце. Алхимикът, осъзнах аз. Застанах така, че Роуз да бъде между него и мен. За щастие, той бе напълно погълнат от работата си.

— Тогава какво се е случило? — попита Роуз.

— Преди това се е добрал до Олив — обясни Дмитрий. — Тя вече е била родила бебето — в гората. Скрила го е там. Намерихме го. Той е добре — дребничък, но е добре.

Ние с Ейдриън бяхме толкова поразени от развоя на събитията, че бяхме онемели, но Роуз вече задаваше следващия въпрос:

— Защо ние отиваме при нея? Защо не я доведе?

Дмитрий ни бе извел от територията на комуната и вече навлизахме в гората.

— Боях се да я местя. Реших, че ще е по-добре да я оставя там, докато Ейдриън я излекува.

Ейдриън се намръщи.

— Вижте, аз… не съм сигурен, че у мен е останал достатъчно дух, за да го направя. Ако я стабилизирате, докато се възстановя… или ако тя не е чак толкова зле…

Дмитрий не отговори, докато напредвахме бавно в гъстата гора отвъд комуната, но съдейки по изражението на лицето му, Олив беше зле, много зле. Стомахът ми се сви болезнено, когато си представих какво може да се случи.

Най-после стигнахме до една поляна сред дърветата. Лана и още двама дампири стояха там с фенери в ръце. Ние забързахме към тях и видяхме Олив, подпряна на едно дърво, придържаща с едната си ръка малко вързопче. Когато я разгледах по-добре, разбрах защо Дмитрий се е страхувал да я премести. Лицето й беше толкова бяло, сякаш отново се бе превърнала в стригой. Ръката й — тази, която не държеше бебето — беше почти откъсната. Едната страна на главата й изглеждаше така, все едно я бяха блъснали жестоко в нещо твърдо, и навсякъде, навсякъде имаше кръв. Очите й бяха затворени, а дишането й едва се долавяше.

Ейдриън се съсредоточи за няколко секунди върху нея, сетне отчаяно поклати глава.

— Не мога — промърмори, давейки се с думите. — Дори не мога да видя аурата й. Магията… магията ми е напълно изчерпана.

При звука на гласа му, клепачите на Олив потрепнаха.

— Това… това Ейдриън ли е?

Той се отпусна на колене до нея.

— Шшт, не се напрягай. Трябва да почиваш, докато магията ми се възстанови, за да те излекувам.

От гърдите й се изтръгна хъхрещ смях, а от устата й потече малка струйка кръв.