Зимата на света [bg]

На аналоя застана Роберт.

— Аз съм австриец — започна той. — По време на войната бях ранен, бях пленен от русите и изпратен във военнопленнически лагер в Сибир. След като болшевиките сключиха мир с Централните сили, охраната отвори портите и ни каза, че можем да си вървим. Прибирането ни вкъщи си беше наш проблем, а не техен. От Сибир до Австрия разстоянието е дълго — повече от три хиляди мили. Нямаше автобуси, та се придвижвах пеш. Из залата се понесе изненадан смях и тук-там хората изръкопляскаха, оценявайки хумора. „Роберт вече успя да ги очарова“, каза си Лойд. До него дойде Руби, видимо ядосана, и прошепна в ухото му: — Фашистите току-що тръгнаха. Бой Фицхърбърт возеше Моузли до гарата и след колата тичаше тайфа от черните ризи. Подкрепяха го с викове.

Лойд се намръщи:

— Обещаха, че няма да има марш. Сигурно ще кажат, че тичането след колата не се брои за демонстрация.

— Бих искала да знам има ли някаква разлика?

— Насилие?

— Не.

— Дръж ги под око.

Руби се оттегли. Лойд бе раздразнен. Фашистите явно бяха нарушили духа, ако не и буквата на споразумението. Бяха се появили на улицата в униформите си — и нямаше контрадемонстрация. Социалистите бяха невидими вътре в църквата. Позицията им можеше да бъде разбрана само от плаката пред постройката: ИСТИНАТА ЗА ФАШИЗМА, написано с големи червени букви.

Роберт продължи:

— За мен е удоволствие да бъда тук, чест да говоря пред вас, и приятно изживяване да видя няколко от постоянните посетители на Бистро Робер сред публиката. Трябва да ви предупредя обаче, че историята, която ще разкажа, е изключително неприятна и направо страшна. Започна как той и Йорг са били задържани след отказа си да продадат ресторанта в Берлин на някакъв нацист. Роберт описа Йорг като свой главен готвач и дългогодишен делови партньор, но не спомена нищо за връзката им, въпреки че по-ориентираните от публиката в църквата вероятно се досещаха. Слушателите утихнаха, когато започна да описва събитията от концентрационния лагер. Лойд чу ужасени ахвания при частта с появата на изгладнелите кучета. Роберт описа мъчението, на което е бил подложен Йорг, и ниският му ясен глас се понесе из залата. Когато стигна до смъртта на приятеля си, няколко човека плачеха. Самият Лойд отново изживя жестокостта и мъката на онези мигове и го обзе ярост към глупаци като Бой Фицхърбърт — тяхното захласване по маршовите песни и спретнатите униформи заплашваше да докара същите неща и в Англия. Роберт седна и на аналоя застана Етел. Тъкмо започна да говори и отново се появи Руби, този път направо бясна: — Казах ти, че няма да стане! — изсъска тя в ухото на Лойд. — Моузли си тръгна, но момчетата пеят „Владей, Британийо“ край гарата. Това вече си беше нарушение на споразумението, ядосано си помисли Лойд. Бой бе нарушил обещанието си. Толкова за тежестта на думата на един английски джентълмен. Етел обясняваше как фашизмът предлага фалшиви решения, като опростителски обвинява групи като евреите и комунистите за сложни проблеми като безработицата и престъпността. Безмилостно се подиграваше на идеята за триумф на волята и оприличаваше фюрера и дучето на побойници от някое квартално футболно игрище. Твърдяха, че се ползват от подкрепата на народа, и забраняваха опозицията. Лойд разбираше, че при връщането си от гарата към центъра на града фашистите трябваше да минат покрай църквата. Започна да се заслушва в звуците, които се донасяха през отворените прозорци. Можеше да чуе колите и камионите по „Хилс Роуд“, непрестанно прекъсвани от някой велосипеден звънец или от детски вик. Стори му се, че дочува далечен вик, който неприятно му заприлича на шума, вдиган от буйни момчета, достатъчно млади, та да се гордеят с плътните си гласове.