Зимата на света [bg]

— Този си е съвсем добър, мамо.

Стипендията му покриваше университетската такса и основните разходи, но не стигаше за костюми. Когато започна да учи в Кембридж, майка му изцеди спестяванията си и му купи всекидневен костюм от туид и вечерен за официалните случаи. В продължение на две години той обличаше всеки ден туида, и това си личеше. Лойд внимаваше как се облича и гледаше винаги да носи чиста бяла риза, добре вързана вратовръзка и прилежно сгъната кърпичка в джобчето на сакото — някой от предците му трябва да е бил конте. Костюмът бе отлично изгладен, но беше започнал да овехтява; Лойд искаше нов, но не желаеше майка му да харчи от спестяванията си. — Ще видим — каза тя и се обърна към Руби, усмихна й се топло и протегна ръка. — Аз съм Ет Лекуит — думите бяха произнесени с леката грация на някоя херцогиня, която извършва официално посещение.

— Приятно ми е. Руби Картър.

— Студентка ли си, Руби?

— Не, работя като прислужница в Чимбли, едно голямо имение — Руби изглеждаше малко притеснена от обяснението. — На пет мили от града, но обикновено мога да взема някой велосипед. — Виж ти! — продължи Етел. — На твоите години и аз бях прислужница в едно имение в Уелс.

Руби беше смаяна.

— Вие сте била прислужница? А сега сте депутат!

— Май това се нарича демократична система на управление.

Лойд обясни:

— Руби и аз организирахме днешната среща.

Майка му се поинтересува:

— Как върви?

— Всички билети са продадени. Трябваше да се преместим в по-голяма зала.

— Казах ти, че ще стане.

Срещата беше идея на Етел. Руби Картър и мнозина други в Лейбъристката партия искаха да организират протестна демонстрация и да минат през града. Първоначално Лойд бе съгласен с тях: — На фашизма трябва да се оказва публична съпротива при всяка възможност — бяха неговите думи.

Етел разсъди иначе:

— Ако маршируваме и крещим лозунги, ние сме същите като тях — обясни тя. — Да покажем, че сме различни. Нека организираме една спокойна и интелигентна среща, за да обсъдим въпроса какво представлява фашизмът в действителност. Лойд беше скептичен. — Ще дойда да говоря, ако искате — предложи майка му. И синът й направи предложение на партийната организация в Кембридж. Спорът беше разгорещен; Руби оглави опозицията срещу плана на Етел, но перспективата да имат за оратор депутат и известна феминистка предреши въпроса. Лойд все още се колебаеше дали това е било правилното решение. Спомни си думите на Мод фон Улрих в Берлин: „Не бива да отговаряме на насилието с насилие.“ Такава беше и политиката на немските социалдемократи. Тази политика бе завършила с катастрофа и за семейството на Улрихови, и за Германия. Минаха под иззиданите от жълта тухла романски сводове на гарата и забързаха по улицата — редица от спретнати къщички за средната класа, построени от същите жълти тухли. Етел хвана сина си под ръката. — Е, как е малкият ми второкурсник? — попита го тя. Той се усмихна при произнасянето на думата „малък“ — стърчеше над нея с четири инча и беше мускулест заради тренировките с университетския боксов отбор; можеше да я повдигне с една ръка. Разбираше, че тя не може да си намери място от гордост. Малко неща я бяха изпълвали с толкова радост, както постъпването му в този университет. Вероятно затова искаше да му купува костюми. — Тук ми харесва, знаеш го — обясни той. — Ще ми харесва още повече, когато се изпълни с момчета от работническата класа.