Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Госпожица Картър продължи:
— Не си от тях, нали?
— Не! Не ставай смешна.
— Не се засягай. Достатъчно си хубав, за да бъдеш обратен като изключим сплескания ти нос.
Той се засмя:
— Това се нарича двусмислен комплимент.
— Добре изглеждаш все пак. Приличаш на Дъглас Феърбанкс-младши.
— Благодаря ти, но не съм обратен.
— Приятелка имаш ли?
Това започваше да става досадно.
— Не, не и в момента.
Лойд започна демонстративно да си гледа часовника и да се озърта за влака.
— Защо не?
— Просто не съм срещнал госпожица Идеална.
— О, много ти благодаря, да знаеш.
Той я изгледа. Тя се шегуваше само отчасти. Смая се, че е приела забележката му лично:
— Нямах предвид…
— Имаше предвид. Няма значение. Влакът пристигна. Локомотивът навлезе в гарата и спря сред облак пара. Вратите се отвориха и пътниците заслизаха на перона: студенти в сака от туид, тръгнали на пазар фермерски съпруги, работници с каскети. Лойд се взираше в тълпата в търсене на майка си. — Вози се в трета класа — обясни той. — Принципен въпрос.
Руби го попита:
— Ще дойдеш ли на двадесет и първия ми рожден ден?
— Разбира се.
— Приятелят ми държи под наем малък апартамент на улицата на пазара, а хазяйката му е глуха. Лойд се почувства неудобно от поканата и се поколеба, докато отговаряше. И тогава се появи майка му, красива в червеното си лятно палто и малка весела шапка. Тя го прегърна и го целуна: — Изглеждаш много добре, скъпи. Но ще трябва да ти купя нов костюм за следващия семестър.
— Този си е съвсем добър, мамо.
Стипендията му покриваше университетската такса и основните разходи, но не стигаше за костюми. Когато започна да учи в Кембридж, майка му изцеди спестяванията си и му купи всекидневен костюм от туид и вечерен за официалните случаи. В продължение на две години той обличаше всеки ден туида, и това си личеше. Лойд внимаваше как се облича и гледаше винаги да носи чиста бяла риза, добре вързана вратовръзка и прилежно сгъната кърпичка в джобчето на сакото — някой от предците му трябва да е бил конте. Костюмът бе отлично изгладен, но беше започнал да овехтява; Лойд искаше нов, но не желаеше майка му да харчи от спестяванията си. — Ще видим — каза тя и се обърна към Руби, усмихна й се топло и протегна ръка. — Аз съм Ет Лекуит — думите бяха произнесени с леката грация на някоя херцогиня, която извършва официално посещение.
— Приятно ми е. Руби Картър.
— Студентка ли си, Руби?
— Не, работя като прислужница в Чимбли, едно голямо имение — Руби изглеждаше малко притеснена от обяснението. — На пет мили от града, но обикновено мога да взема някой велосипед. — Виж ти! — продължи Етел. — На твоите години и аз бях прислужница в едно имение в Уелс.
Руби беше смаяна.
— Вие сте била прислужница? А сега сте депутат!
— Май това се нарича демократична система на управление.
Лойд обясни:
— Руби и аз организирахме днешната среща.
Майка му се поинтересува:
— Как върви?
— Всички билети са продадени. Трябваше да се преместим в по-голяма зала.
— Казах ти, че ще стане.
Срещата беше идея на Етел. Руби Картър и мнозина други в Лейбъристката партия искаха да организират протестна демонстрация и да минат през града. Първоначално Лойд бе съгласен с тях: — На фашизма трябва да се оказва публична съпротива при всяка възможност — бяха неговите думи.
Етел разсъди иначе:
— Ако маршируваме и крещим лозунги, ние сме същите като тях — обясни тя. — Да покажем, че сме различни. Нека организираме една спокойна и интелигентна среща, за да обсъдим въпроса какво представлява фашизмът в действителност. Лойд беше скептичен. — Ще дойда да говоря, ако искате — предложи майка му. И синът й направи предложение на партийната организация в Кембридж. Спорът беше разгорещен; Руби оглави опозицията срещу плана на Етел, но перспективата да имат за оратор депутат и известна феминистка предреши въпроса. Лойд все още се колебаеше дали това е било правилното решение. Спомни си думите на Мод фон Улрих в Берлин: „Не бива да отговаряме на насилието с насилие.“ Такава беше и политиката на немските социалдемократи. Тази политика бе завършила с катастрофа и за семейството на Улрихови, и за Германия. Минаха под иззиданите от жълта тухла романски сводове на гарата и забързаха по улицата — редица от спретнати къщички за средната класа, построени от същите жълти тухли. Етел хвана сина си под ръката. — Е, как е малкият ми второкурсник? — попита го тя. Той се усмихна при произнасянето на думата „малък“ — стърчеше над нея с четири инча и беше мускулест заради тренировките с университетския боксов отбор; можеше да я повдигне с една ръка. Разбираше, че тя не може да си намери място от гордост. Малко неща я бяха изпълвали с толкова радост, както постъпването му в този университет. Вероятно затова искаше да му купува костюми. — Тук ми харесва, знаеш го — обясни той. — Ще ми харесва още повече, когато се изпълни с момчета от работническата класа.