Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— И с момичета — намеси се Руби.
Тръгнаха по „Хилс Роуд“, главната улица, която водеше към центъра на града. От построяването на железницата насетне Кембридж се беше разширил на юг към гарата, и покрай Хилс Роуд бяха издигнати нови църкви, за да обслужват новото предградие. Целта на пътя им беше един баптистки параклис — пасторът, човек с леви убеждения, го предостави, без да иска наем. — Направихме сделка с фашистите — обясни Лойд. — Обявих, че ние няма да извършваме демонстрация, ако и те се въздържат. — Изненадана съм, че са се съгласили — беше коментарът на Етел. — Фашистите обичат да маршируват. — Не бяха въодушевени. Но аз съобщих на университетските власти и на полицията какво предлагам и фашистите нямаха избор, освен да се съобразят.
— Умно.
— Мамо, можеш ли да отгатнеш кой е ръководителят им тук? Виконт Абъроуен, или, както още го наричат, Бой Фицхърбърт, синът на бившия ти работодател граф Фицхърбърт! Бой беше на двадесет и една — възрастта на Лойд — и учеше в „Тринити“, аристократичния колеж.
— Какво? Боже милостиви!
Изглеждаше по-изненадана, отколкото бе очаквал, и я загледа. Направо беше пребледняла.
— Изненадана ли си?
— Да!
Явно си връщаше самообладанието.
— Баща му е заместник-министър на външните работи. Кабинетът представляваше доминирана от консерваторите коалиция.
— Фиц сигурно е в неловко положение.
— Мен ако питаш, повечето консерватори не са особено против фашизма. Не виждат нещо кой знае колко нередно в това да бъдат убивани комунисти и евреите да бъдат тормозени. — Някои от тях може би, но като цяло преувеличаваш — и тя изгледа Лойд особено. — И ти отиде да говориш с Бой? — Да — Лойд си каза, че това явно има някакво особено значение за Етел, само че не можеше да разбере защо. — Стори ми се съвършено безобразен тип. В стаята му в „Тринити“ имаше цяло кашонче уиски — дванадесет шишета!
— Вие сте се срещали веднъж — спомняш ли си?
— Не. Кога пък е било това?
— Ти беше деветгодишен. Заведох те в Уестминстър, скоро след като бях избрана. Срещнахме Фиц и Бой на стълбите. И Лойд наистина смътно си спомни нещо. И тогава, и сега тази среща изглеждаше необяснимо важна на майка му:
— Това е бил той? Виж ти. Забавно.
Руби отново се намеси:
— Знам го. Цяла свиня е. Закача прислужничките.
Лойд бе шокиран, но майка му — не.
— Много е неприятно, но непрекъснато се случва.
Мрачното приемане на този факт от нейна страна го направи още по-отблъскващ в представите му. Стигнаха параклиса и влязоха през задната вратичка. В ризницата чакаше Роберт фон Улрих; той изглеждаше изненадващо британски в кариран костюм в кафяво и зелено и раирана вратовръзка. Роберт стана и Етел го прегърна. Той я поздрави на безупречен английски:
— Моя скъпа Етел, каква прекрасна шапка.
Лойд представи майка си на момичетата от местната партийна организация — те приготвяха чая и бисквитите за след срещата. Понеже не един път бе чувал Етел да се оплаква от организаторите на политически събития, които явно считат, че на депутатите не им се налага да ходят до тоалетна, той се обърна към Руби: — Руби, би ли показала на майка ми къде са помещенията за дамите, преди да сме започнали?
И двете жени излязоха.
Лойд седна до Роберт и го попита като близък човек:
— Как върви бизнесът?
Сега Роберт беше собственик на ресторант — любимо място на хомосексуалистите, от които Руби се беше оплаквала. Някак си бе разбрал, че Кембридж през тридесетте години е по вкуса на такива хора, точно както Берлин през двадесетте. Новото му заведение носеше името на старото — Бистро Робер. — Бизнесът е добре — отвърна той. По лицето му премина сянка, кратък, но силен пристъп на истински страх. — Надявам се, че сега ще мога да запазя това, което съм изградил. — Правим, каквото можем, за да се съпротивляваме на фашистите, и начинът са срещи като тази — продължи Лойд. — Разказът ти ще помогне много — ще отвори очите на хората. Роберт щеше да говори за личния си опит от живота под властта на фашизма. — Много хора твърдят, че това не може да стане тук, но не са прави.