Ноктите на Помирителя [bg]

Продължих да вървя напред без никой да се опита да ме спре. Срещнах мъж, облечен в пищни, скъпи дрехи, но той ми стори път. Няколко красавици ме изгледаха с любопитство. Усетих как спомените и емоциите на Текла се раздвижват при вида на лицата им. Най-накрая открих друго стълбище — този път не тайно и тясно като това, по което с Йонас бяхме стигнали до стаята с огледалата, а голямо, с много широки стъпала.

Направих няколко крачки и огледах бързо коридора, в който се намирах, докато се убедих, че бях на по-ниско ниво от преддверието. Тогава започнах да се изкачвам и видях, че срещу мен, слизайки надолу по стълбите, се е забързала млада жена.

Погледите ни се срещнаха.

В този миг бях сигурен, че и тя, както и аз, осъзнавахме, че това не е първия поглед, който си разменяме. Спомних си как я чувам да казва отново „Моята скъпа сестра“ с нейния гукащ глас и разпознах лицето й във формата на сърце. Това не беше Теа, съпругата на Водалус, а жена, която приличаше на нея (и несъмнено носеше нейното име). Бях я срещал по стълбите на Двореца на Сюзерена, точно както и сега. Освен артисти и певци, явно тук бяха поканени и леки жени, каквото и празненство да предстоеше.

Почти по чиста случайност успях да стигна до нивото, на което се намираше преддверието. Току-що бях слязъл по стълбището и открих, че се намирам на същото място, на което аз и Никарет говорихме и получихме храната си от сребристата количка. Това място беше опасно и аз се стремях да вървя колкото се може по-предпазливо и тихо. В стената, която се намираше вдясно, имаше поне десетина врати, всяка от които с красива рамка от дърворезба, но и всяка (видях това, когато се спрях да ги разгледам) заключена и неотваряна от много време. От лявата ми страна имаше една-единствена врата от проядено дъбово дърво, същата, през която ни бяха вкарали в подземието преди два дни с Йонас, Срещу нея беше входът на преддверието, а след него имаше още една редица от заключени врати. Изглежда, преддверието се беше разширило и вече заемаше цяло крило от Двореца на Сюзерена.

Ако бях забелязал някого, нямаше да се осмеля да спра, но тъй като коридорът беше празен, си позволих за момент да се облегна на една колона. Спомних си, че двама войници ме охраняваха, а третият държеше Терминус Ест. Логично беше да сметна, че след като ние с Йонас сме били натикани в подземието, той е направил няколко крачки към мястото, където се пазят вещите на затворниците. Но не бях видял подобно нещо. Третият войник беше изостанал от нас и след като бяхме стигнали до подножието на стълбището, повече не го видях. Беше възможно той дори да не е слизал дотук.

В отчаянието си се върнах при разядената от червеи дървена врата и я отворих. Усетих познатата миризма на мухъл и отново чух звъна на зелените гонгове. Отвън светът вече беше потънал в тъмнината на нощта. Освен мъртвешката светлина, излъчвана от светещите плесени, грубите каменни стени бяха невидими и само благодарение на бледото сияние на звездите се ориентирах къде се намира кладенецът.

Едва затворих вратата и чух стъпки по стълбището, по което самият аз бях слязъл. Нямаше къде да се скрия и дори да се затичах към стълбището в другия край на коридора, щях да бъда видян. Вместо да направя опит да се спотая до масивната дъбова врата, аз останах там, където бях, с ръка на дръжката.