Деца от кръв и кости [bg]

Завиваме зад ъгли и слизаме по безкрайни стълбища все по-бързо. Още една стена се отваря с плъзгане и излизаме отстрани на почернелия храм, посрещнати от горещината на джунглата.

Главата ми започва да пулсира под залязващото слънце. Цялата планина крещи, оживяла. Въпреки че и преди жужеше духовна енергия, сега околностите на храма ме заливат с призрачни викове и писъци. Подобните на сенки духове на избитите сентароси се вият около мен като магнити, които са намерили пътя си към дома.

Пробуждането на магията е като добавяне на нови сетива — връщат се в ума ми думите на Лекан. — Тялото ти има нужда от време, за да се приспособи.

Но приспособяването не се случва. Магията смазва всички останали сетива и ми е почти невъзможно да виждам. Пред очите ми ту притъмнява, ту просветлява, докато притичваме по отломките. Лекан тъкмо ни повежда в джунглата, когато изведнъж ме връхлита тревожна мисъл.

— Найла!

— Чакай — прошепва Тзеин след Лекан и спира внезапно. — Леонерата ни все още е отпред!

— Не можем да рискуваме…

— Не! — прокънтява викът ми.

Тзеин притиска ръка върху устата ми, за да заглуши звука. Стражи или не, няма да изоставя Найла. Няма да изоставя най-старата си приятелка.

— Трябва да е с нас — настоява Тзеин.

Лекан въздиша ядосано, но се връщаме обратно към храма. Зрението ми се замъглява, когато той ни махва да се приближим и се притиска към стената на храма, за да надникне отпред.

През гробището от черепи и развалини виждам как Инан протяга ръка надолу и помага на адмирала си, докато войниците им насърчават ездитните животни да преминат над последната скала. В очите му има дива енергия, жажда да ни открие, която е много по-силна отпреди. Търся принца, който трепереше в онова място в собственото му въображение. Но виждам само ръцете, които се бяха увили около гърлото ми.

Пред него трима стражи вървят през натрошени камъни и счупени кости. Близо са.

Прекалено близо, за да успеем да се скрием.

Сун еми окан сун. Сун еми окан сун. Лекан изрича заклинанието под носа си сякаш прокарва конец през игла, описвайки кръгове с жезъла си. Думите извикват, създавайки спирала от бял дим, която се извива във въздуха.

Спи, дух, спи — превеждам си наум. — Спи, дух, спи…

Гледаме като парализирани как спиралата на духа се плъзва по земята като змия. Навива се около крака на най-близкия от стражите и стиска, докато се просмуква в кожата му. Мъжът се втурва напред и пада зад една купчина камъни. В очите му блясва белотата на духа на Лекан и той пада, изгубил съзнание.

Бялата спирала се измъква от тялото му и обезврежда и следващия войник по същия начин. Докато още един от стражите пада, Инан и адмиралът издърпват ужасната снежна леопанера над ръба на скалата.

— Лекан! — изсъсква Амари с оросено от пот чело.

При тази скорост няма да успеем.

Ще ни намерят още преди да излезем.

Лекан започва да припява по-бързо и по-бързо, движейки жезъла си сякаш разбърква тубани[4] в железен казан. Духът се плъзва към последния от стражите, на сантиметри от Найла. Жълтите й очи проблясват със злобата на хищник. Не, Найла, моля те…