Прокобата на Господаря Гад [bg]

През петия ден, откакто напуснаха дървеното поселище, усещаше по-рядко злината сякаш нашествието набираше сила. По пладне се натъкна на място, което не изчезна след първото докосване. Щом стъпи отново там, долови потрепване като от болка в пръстта. Ходилото му изтръпна бързо, заболяха го чак челюстите от стискане, но той не отстъпи. Повика Атиаран, коленичи в тревата и опря длани на мястото.

За своя изненада не усети нищо.

Атиаран също опипа пръстта и се вторачи в Томас, свила вежди. Тя също не откриваше нищо.

Но щом опря крак в мястото, той се увери, че болката още я има. Чегърташе чак в мозъка му, овлажни челото му от пот и изтръгна ръмжене от гърлото му. Мъчението плъзна и в костите, студенината на изтръпването се прокрадна нагоре по крака му и Томас се наведе да пъхне пръсти под подметката на обувката си. За ръцете му все така нямаше нищо особено. Оказа се, че само ходилото му е чувствително към заплахата.

Мигновен подтик го застави да смъкне едната обувка, да махне чорапа и да стъпи с бос крак. Този път противоречието го смая още повече. Болката проникваше през обут крак, но не и през бос. Той обаче знаеше твърде добре какво усеща — злината се коренеше в земята, не в обувката.

Преди да се овладее, вече беше захвърлил и другата обувка заедно с чорапа. Тръшна се на тревата и стисна с две ръце натежалата си глава.

— Нямам сандали за теб — неловко промълви Атиаран. — Ще се нуждаеш от обувките, пътуването ни далеч не е завършило.

Томас не й обръщаше внимание. Знаеше без никакво съмнение, че е разпознал опасност, открил е заплаха, която е изкривявала съзнанието му дни наред, без да го съзнава.

„Така ли ще го постигнеш, Гад? — изсъска наум. — Първо нервите ми се съживяват. После Анделейн ме унася да се забравя… Накрая си захвърлям обувките. Това ли било? Ще рушиш навиците ми да се пазя един по един, за да не мога да се защитя? Така ли си намислил да ме затриеш?“

— Трябва да продължим — обади се Атиаран. — Решавай какво ще правиш.

„Да решава ли? Ама че ад…“ Томас стана рязко и процеди настръхнал:

— Не е толкова лесно.

Отиде да си вземе обувките и чорапите.

„Оцелявай!“

Напъха ходилата си в обувките, после ги върза, сякаш си слагаше броня.

До края на деня се дръпваше веднага от всяко заразено място в земята и следваше мрачно Атиаран. Дори в погледа му личеше как стиска зъби. Отхвърляше от мислите си жилещото зло, за да съхрани своята цялост, представата за самия себе си. Привечер вече му се струваше, че успява. След един особено гнусен пристъп на изтръпване в крака набезите спряха. Не знаеше дали ще се подновят, но поне засега се отърва от тях.