Колелото на Осхайм [bg]

— Пфу. Всичко, на което ни е научила историята, е, че не се учим от историята.

Оставих спора им да се лее покрай мен и загледах минаването на пехотинците, нарамили копия, с щитове на ръцете. Ветерани или не, малко от тях изглеждаха по-възрастни от Мартус, а някои бяха по-млади и от мен.

Десет хиляди души ми се виждаха малка сила, за да се опълчи на мощта на Слов, макар че честно казано, армия от добре обучени и добре екипирани редовни войници като Южната може да накара пет пъти повече наборни селяндури да хукнат към нивите си. Предвид целта на баба ми десет хиляди изглеждаха достатъчно. Достатъчно, за да нанесат кинжален удар, да подсигурят района и да се оттеглят с бой в защитимите граници, след като Синята дама бъде премахната.

Пожелавах им да се насладят на преживяването. Моят главен приоритет си оставаше неизменен — преследване на удоволствия, което по дефиниция си е ленива гонитба. Искаше ми се да се отпусна отново във Вермилиън с новооткритата си финансова свобода, без заплахата от Мейрес Алус и всички онези досадни дългове.

— Принц Джалан. — До мен стоеше един от елитните гвардейци на баба ми и блестеше дразнещо. — Наместникът желае да ви види.

— Наместникът ли? — Погледнах Мартус и Дарин, които свиха озадачено рамене, също толкова заинтересувани от отговора като мен.

Гвардеецът посочи към Портата на победата и вдигна пръст. Там, на стената, точно над портата, имаше паланкин, богато украсен и снабден с перденца, с две групи от по четирима мъже на прътите от всяка страна и гвардейци около тях. От бабините.

— Кой…

Но гвардеецът вече беше тръгнал натам. Преглътнах любопитството си и забързах подире му. Проправихме си път през тълпата до едно от стълбищата от вътрешната страна на стената. Качихме се по него до бойниците и отидохме до паланкина, където мъжете ме подканиха да мина по коварно тясната ивица, която не беше заета от носилката на наместника. Щом се изравних с перденцата, се мушнах през тях, без да чакам покана.

Вмъкнах се, ниско приведен, за да не си ожуля главата, и се наместих на отсрещната седалка. Гариус не можеше да седи и вместо това се облягаше на купчина възглавници, натрупани върху седалката.

— Какво значи това, по дяволите? Баба те е направила наместник?

Той се ухили.

— Не мислиш, че ставам за тази работа, така ли?

— Не, тоест да, разбира се…

— Внушителен вот на доверие! — Той се изкиска. — Тя явно ми е „откраднала трона“, така че си го получавам обратно за няколко месеца.

— Е, никога не съм казвал, че… Добре де, може и да съм, но нямах предвид… тоест, имах… — Жегата в малкия паланкин беше смазваща и потта се лееше от мен тъй обилно, че се притесних да не се обезводня и да умра. — Тронът наистина си е бил твой.

— Изменнически думи, Джалан. По-добре не ги допускай до устните си. — Ухили се пак. — Вярно е, че както сме били свързани, аз пръв съм излязъл на белия свят. Но отдавна се примирих с новия ред на нещата. Когато бях момче, признавам си, болеше ме. Ние мечтаем на едро и е трудно да се откажем от мечтите си. Искаше ми се да накарам татко да се гордее с мен — да го накарам да прозре отвъд… — Той вдигна уродливата си ръка. — Това. — Трепна и я свали. — Но малката ми сестричка се оказа велика кралица. Историята ще запомни името ѝ. В тези времена тя беше точно това, от което се нуждаеше народът ни. Един крал търговец би ни вършил по-добра работа в мирно време — но не ни беше даден мир. — Той отмести леко перденцето. Долу пред нас военната гордост на Червения предел се нижеше редица след редица, бляскави, великолепни, с пряпорци, веещи се над тях на вятъра. — Което ме води до причината за моята покана. — Той бръкна в една кошница до себе си и извади непохватно нещо. То падна на пода и аз се наведох да го вдигна.