Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Откриха ни и се опасявам, че ще ни нападнат скоро. — Тя кимна разбиращо.

— Отивам да подготвя хората си. — Сега аз кимнах. — Колко време имаме?

— След два часа на паркинга.

— Ще се видим там. — И тя изчезна сред хората.

Започнах да обикалям бившите магазини, които сега бяхме пригодили за живеене и да разнасям новината, че се изнасяме бързо. От близо година не ни се е налагало да правим това и хората започваха да се лутат наоколо, без да са сигурни как да постъпят. Опитвах да помогна с каквото мога, но не се задържах много при никой. За времето, за което обиколих единия цял етаж, имаше вече готови хора за път, започнали да помагат на другите. Нямаше какво да правя тук повече и се насочих към долното ниво и към моето спално помещение. Не разполагах с много неща — събрах ги набързо в един сак и се спуснах до паркинга да видя как върви подготовката.

Хвърлих си сака и оръжията, с изключение на мечовете, в моя джип и се завъртях наоколо. Подготвяха конвоя от четиринадесет автомобила, които щяха да са защитни — само бойци и оръжие, и трите линейки, които имахме. На гърба на Мола имахме обезопасен паркинг, на който бяха трите ни автобуса и четирите камиона с провизии. Оставаха четиридесет минути до тръгване. Докато се чудех как да помогна, се появиха останалите хора на Иванов с болничното оборудване и четиримата пациенти, които бяха на носилки. Отдръпнах се, за да не преча и се насочих към горните етажи.

Хората се бяха приготвили и нещата им вече бяха натоварени. Бойците довършваха товаренето на камионите и колите долу. Почти нямаше хора вече в Мола. Ето че може, подсмихнах се на себе си като отговор към Атанас. Насочих се към командния център, за да видя как върви при тях. Вървях из почти празния коридор — от време на време ме подминаваха въоръжени хора, които носеха багаж към колите или просто проверяваха помещенията. Почти бях стигнала, когато нещо силно ме притесни зад гърба ми. Полазиха ме тръпки и ми стана рязко студено. Това чувство ме обземаше само, когато бях попаднала в засада. Но няма как да съм заплашена от нещо — та аз съм вътре в нашата крепост за последните няколко месеца. Наоколо има хора… бързо обходих с очи наоколо без да се обръщам — нямаше никой. Бавно се завъртях и първото, което видях беше светлината, влизаща през единия вход на Мола. Вратите бяха през три магазина от мен, но светлината беше много ярка, а видимостта ми беше слаба. И тогава го видях.

Полускрит зад някаква колона ме гледаше Модът от паркинга горе. Сигурна бях, че е той, но как се беше озовал там? Сетих се как и се ядосах сама на себе си защо дадох толкова много време за подготовка. Ето че сега влязоха и аз се бях провалила. Поне нямаше хора наоколо — нямаше да видя никого как умира.

Докато се чудех как да постъпя, Модът излезе от укритието си и се обърна към мен. Въпреки светлината, ясно можех да видя злобната му усмивка. Това ме подлуди. Следващото, което проумях, беше как летя към него с мечовете в ръка — като ще умирам първа, поне нека да окажа малко съпротива. Той продължаваше да се усмихва и този път не се премести. Напротив — вдигна ръката-пушка и стреля по мен. Изстрелът изкънтя оглушително в затвореното помещение и в отговор се чуха викове наоколо. Не се обърнах да погледна какво улучи. Спуснах се отгоре му и използвах единия меч, за да избутам встрани оръжието му. Имах чист достъп до торса и гърлото му. Това щеше да е лесно. В момента, в който замахнах към гърдите му, той изчезна. Това започваше да ме дразни много. Изругах под нос и се огледах дали няма да се появи някъде наоколо.