Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Май е най-добре да се опитаме да се защитаваме — поде Атанас. — Ако успеем да барикадираме…

— Това ли ви е решението? — не можех да повярвам. — Да се крием като мишки? Та тези хора разчитат на нас с живота си! — С всяко изречение повишавах глас. — Не можем да останем щом те могат да влязат! Ще сме като на заколение!

— Те нямаха това предвид — опита се да ме успокои Тео. — Нали?

— Няма да сме на заколение, ако се подготвим добре — опита се отново да настоява Атанас. Избухнах:

— Имаме ранени! Има възрастни! Пълно е с деца! — Не можех да повярвам, че водя този разговор. — Аз дори не го одрасках! А ако не е сам? А ако има и Светещи? Само един и сме свършени! — В този момент през вратата влязоха Силвия и Стефанов:

— Защо викате? Чувате се на половината етаж и плашите хората допълнително — скара ни се тя.

— Откриха ни и сега Атанас и Иванов се опитват да ни убедят да останем и да се защитаваме, а ние се опитваме да ги накараме да бягаме — обясни с две думи Тео.

— Можем да се пазим — настоя Иванов.

— Тук ще сме като мравуняк под краката на зло дете — застана на моя страна и Силвия.

— Имаме къде да скрием хората — каза Атанас.

— И като умрат всички войници, после какво? — продължи Силвия.

— Никой няма да умира! — настоя Иванов. — Няма да мръдна хората си от тук!

— Обричаш ги на… — започна Тео, но не го оставих да довърши.

— Няма да ви слушам! — креснах аз. — Инициирам „Код 22“! Веднага! — Те ме погледнаха стреснато.

Никога никой не беше искал това, но не можех повече да чакам. Сега трябваше да решат доколко ми имат доверие. „Код 22“ означава обявяването на един от нас за едноличен главнокомандващ — трябва мнозинството от водачите да са съгласни. Тук липсваше само Лина, значи ми трябват четири гласа. Нямам какво да губя. Погледнах всеки един поотделно. Това мое искане ги обърка много, но нямаше какво да правят — бяха длъжни да гласуват.

— Слушам ви? — подканих ги да реагират.

— Няма какво да ни слушаш — отговори ми ядосано Иванов. — Щом толкова искаш, гласуваме! Който е „за“, да вдигне ръка.

Всички се спогледаха, но никой не помръдна. Започвах наистина да се ядосвам. Тогава Тео вдигна ръка — знаех, че няма да ме изостави. Силвия го последва почти веднага. Погледнах Атанас в очите и веднага разбрах, че не мога да разчитам на него. За генерала бях сигурна. Оставаха доктора и Валентин. Още докато се обръщах към тях ръката на Стефанов се вдигна нагоре. Всичко зависеше от Валентин. Най-вероятно щяхме да умрем в този Мол. И тогава той вдигна ръка. Това беше нужният ми глас. Видях как очите на Иванов се разшириха от изумление, но нямаше избор.

— Решено е — каза примирено той. — Сега ти ще решиш, как да ни убиеш.

— Никой няма да умира под мое командване! Благодаря ви за доверието! — кимнах на гласувалите. — Няма да съжалявате.