Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Модът остана още само секунда на краката си, а след това се сгромоляса в краката ми. Зад него стоеше Тео, а от дулото на пистолета му се вдигаше пушек. И преди да го видя, знаех, че той стреля — само неговият много специален пистолет оставяше такива дупки. Тъкмо щях да му се развикам защо го е убил, когато върнах погледа си върху трупа в краката си. В единствената си длан стискаше обикновен девет милиметров човешки пистолет. Тео ме беше спасил, а аз отново се бях оставила да ме хипнотизират. Внимателно трябваше да помисля над случилото се и да се опитам да се преборя със себе си, но след като напуснехме града.

— Добре ли си? — чух гласа на Тео от далеч. Дори не го погледнах — продължавах да разглеждам тялото пред себе си. — Попитах те нещо!

— Да, добре съм — отговорих. Смътно осъзнавах, че наоколо е пълно с въоръжени мъже и жени, които се бяха впуснали да защитават Мола, но така и не вдигнах очи, за да се огледам. — Как върви подготовката?

— Хората са натоварени, провизиите също и определихме маршрута. Остана да се натоварим по колите долу. — Кимнах, като все още не го поглеждах. — Хайде да тръгваме.

— Идвам ей сега — отговорих.

Продължих да разглеждам тялото. На пръв поглед нямаше нищо по-различно от останалите Модове, но нещо не ми позволяваше да сваля очи от него. Около мен стана твърде тихо, но продължавах да го изучавам. Не успявах да намеря определена част в главата — нещо като пластина или голям чип, който се подаваше обикновено от раните. Бях виждала достатъчно отворени глави на Модове, за да знам, че винаги има — така ги контролираха. Тук обаче това липсваше. След като го установих това, вдигнах глава, за да споделя откритието си, но наоколо нямаше жива душа. Чак сега осъзнах, че и осветлението не работи — единствената светлина идваше от вратата до мен. Чух моторите на колите долу и разбрах, че се изнасят. Трябваше да стигна до улицата отвън и да се кача на някоя. Докато размишлявах как да ги настигна, по врата ми отново избиха студени тръпки. Леко се извъртях към вратата и силуетът, който се очертаваше на светлината, не остави и капка съмнение в мен какво се задава — Светещ.

С два бързи скока се придвижих към по-тъмната част на коридора и се скрих между две колони. Ако досега можеше да се спори какво стои на вратата, то огромната топка енергия, която направи вратите на трески, не остави никакви съмнения. Бях в голяма опасност и най-вероятно нямаше да се измъкна. За разлика от Модовете, за Светещите се знае, че са изключително бързи, в контраст с размерите им, интелигентни, а и виждаха идеално както на светло, така и на тъмно. Да му избягам имах минимален шанс. Да го убия — още по-малък.