Невидимият пазител [bg]

След края на оперативката Йонан се забави няколко секунди, разлиствайки екземпляра на „Магии и вещици“. Когато го видя, Амая се усмихна.

— Шефке, не ми казвайте, че смятате да погледнете на случая от друга перспектива.

— Вече не знам от каква перспектива да гледам, Йонан. Усещам, че с времето научавам все повече за този убиец и че сме свършили добра работа, но всичко се случва главозамайващо бързо. Все пак не бива да бъркаме логиката и здравия разум с предразсъдъците. Научих много за серийните убийци, когато бях в Куонтико, и първият урок беше, че колкото и поведенчески анализи да правим, те винаги са с една крачка напред, с една обиколка пред нас. Не вярвам във вещици, Йонан, но този убиец може би вярва в тях, или поне в някакъв вид специфично зло, присъщо на много младите жени, може би се опира на някакви сигнали, които явно тълкува по свой начин, за да набележи жертвата. А това — тя посочи книгата — е заради нещо, което няколко души ми казаха за Ан. То ми дава материал за размисъл.

От държането на Анхел Остоласа остана с впечатление, че той изпитва огромно удоволствие от участието си в тази история. Беше виждала това и в други случаи, но никога не спираше да се учудва как някой може тайничко да се гордее, че е замесен в нечия насилствена смърт.

— Такаа, Ан Арбису е убита в понеделник, нали? Точно в този ден Фреди ми се обади, защото стомахът му беше адски зле. Не му се случва за първи път, да ви кажа. Преди няколко години имаше язва, гастрит или нещо подобно и оттогава му става така от време на време, особено след почивните дни, когато прекалява с пиенето и не яде… Нали се сещате. Фаталната неделя бе отминала и в понеделник така го болеше, че нищо не можеше да му помогне. На мен ми звънна към три и половина. Аз още бях на бачкане, казах му да отиде на лекар, но Фреди никъде не ходи сам, винаги го придружаваме Рос или аз, така че когато приключих, отидох при него и го заведох до „Бърза помощ“.

— В колко часа стана това?

— Аз приключвам в седем, значи, около седем и половина.

— Колко време стояхте в „Бърза помощ“?

— Колко ли? Бая време, почти два часа, имаше сума ти народ заради грипа и когато го приеха, нашият беше като парцал. После му направиха снимка и някакви тестове, накрая му биха болкоуспокояващо. Тръгнахме си от там към единайсет и понеже Фреди вече не го болеше, отидохме до Сайоа да ядем сандвичи с филе и люти картофки.

— Фреди е ял люти картофки, след като е бил на лекар заради болки в стомаха? — изуми се Ириарте.

— Вече не го болеше, а и му става по-лошо, като не яде.

— Аха, и в колко часа излязохте от заведението?

— Не знам, но поостанахме доста, поне час. После отидохме у тях и играхме на плейстейшъна, но не стоях много, защото сутрин ставам рано.

Анхел сведе поглед и остана така няколко секунди, после издаде някакъв звук, приличен на скимтене, и Ириарте си даде сметка, че плаче. Когато вдигна очи, напълно бе изгубил контрол.

— Какво ще стане сега? Сигурно вече няма да може да ходи, той не заслужава това, добро момче е, знаете ли? Не заслужава това.