Невидимият пазител [bg]

— Имаш право — съгласи се Амая, — но нали ме знаеш, обичам да върша нещата възможно най-бързо.

— Ами тогава изпий това кафе и свърши нещо с мъжа си, защото напоследък си го изоставила.

Тя остави чашата на шкафчето и придърпа Джеймс върху себе си.

— Готово!

След което го целуна страстно. Обожаваше целувките му, начина, по който се приближаваше към нея, като я гледаше в очите, уверен, че ще се любят в мига, когато я докосне. Първо търсеше ръцете й, хващаше ги между своите и ги насочваше към гърдите или кръста си. После погледът му обхождаше пътя, по който по-късно щяха да минат устните му, от очите до устата й, и когато най-накрая я целунеше, устните му я изпращаха на седмото небе. Когато Джеймс я целуваше, усещаше страстта и сдържаната сила на титан, но същевременно и нежността и вниманието на истински влюбен човек. Вярваше, че никой мъж на света не целува така, че целувките на Джеймс съответстват на древен модел, който събираше влюбените. Той й принадлежеше и тя му принадлежеше, и това бе план, изкован много преди нейното раждане. И целувките му подсказваха онова, което сексът щеше да донесе по-късно. Джеймс я любеше по фантастичен начин, сексът с него беше като танц, танц за двама души, в който никой от двамата не беше по-значим от другия. Обхождаше тялото й, завладян от страст, но вещо и внимателно. Покоряваше всеки сантиметър от плътта й с опитни ръце и обсипваше кожата й с трескави целувки, които я караха да трепери. Завземаше и покоряваше владения, в които беше пълноправен господар, но в които винаги се връщаше с преклонението от първия път. Оставяше я да бъде такава, каквато е, издигаше я заедно със себе си, но без да я насочва или принуждава. И тя чувстваше, че нищо друго няма значение. Само те двамата.

Докато лежаха голи и уморени, Джеймс я погледна внимателно. Изучаваше лицето й с огромна нежност, опитвайки се да открие следа от тревогата й. Тя му се усмихна, той направи същото в отговор, но в усмивката му Амая забеляза изненадваща нотка на загриженост — по природа той беше самоуверен и притежаваше онзи малко детински характер, проявяван от американците, когато са извън страната си.

— Как си?

— Много добре, а ти?

— Добре, макар че ми е малко студено — оплака се тя глезено.

Джеймс се надигна леко, придърпа завивката, която се беше смъкнала на пода, и загърна Амая, притискайки я към гърдите си. Постоя така няколко секунди, наслаждавайки се на дишането й.

— Амая, вчера…

— Не се тревожи, скъпи, всичко е наред, бях в стрес.

— Не, мила, и друг път съм те виждал погълната от някой случай, но този път е различно. А и тези кошмари… Продължават вече твърде много нощи. Пък и онова, което ми каза, когато те открих при фабриката…

Тя се надигна, за да го погледне в очите.

— Джеймс, кълна се, че няма за какво да се тревожиш, нищо ми няма. Случаят е труден, Фермин се държи особено, мъртвите момичета… Просто стрес и нищо повече. Нищо, с което да не съм се сблъсквала и преди.