Невидимият пазител [bg]

Амая не отговори.

— Не се притеснявай — продължи майка й, — аз ги хвърлих на боклука веднага щом излезе от къщи. Да не си мислила, че ще ме заблудиш? Знаех го от дни, но ми липсваше ключът, не знаех как влизаш.

Без да осъзнава какво прави, Амая протегна ръка към гърдите си и стисна ключа под плата на жилетката. Сълзите напираха в очите й, които продължаваха да гледат втренчено купчината банкноти, които майка й прилежно сгъна и прибра в джоба на полата си. После се усмихна, погледна дъщеря си и с престорена нежност й каза:

— Не плачи, Амая, правя всичко за твое добро, защото те обичам.

— Не — прошепна момичето.

— Какво каза? — учуди се майка й.

— Не ме обичаш.

— Не те обичам ли?

Гласът на Росарио придоби мрачна, заплашителна нотка.

— Не — отвърна Амая, повишавайки тон, — не ме обичаш. Мразиш ме.

— Не те обичам ли… — повтори тя невярващо.

Гневът й вече беше очевиден. Амая клатеше глава, без да спира да плаче.

— Не те обичам, казваш… — изпъшка майката, преди да стрелне ръце към гърлото на момичето, размахвайки ги със сляпа ярост.

Амая отстъпи крачка назад и кордата, която носеше на врата си и на която висеше ключът, попадна между извитите като куки пръсти на майка й. Момичето се задърпа объркано, извивайки врат и чувствайки как връвта се впива в кожата й и й причинява изгаряща болка. Усети няколко силни подръпвания и беше сигурна, че връвта ще се разхлаби, но обгореният възел издържа на напъните. Момичето се олюляваше като марионетка, люшкана от торнадо. Блъсна се в гърдите на майка си, която я зашлеви с такава сила, че за малко да я събори. Амая не успя да падне само заради кордата, която я задържа за врата, впивайки се още по-дълбоко в кожата й.

Момичето вдигна поглед, впи го в очите на майка си и с подновен кураж от адреналина, който се изливаше на тласъци в кръвта й, повтори:

— Не, не ме обичаш, никога не си ме обичала!

С едно силно дръпване Амая се освободи от хватката на Росарио. Майка й я погледна слисано, после трескаво се залута из цеха, припряно търсейки нещо.

В този миг Амая изпадна в паника, каквато не беше усещала никога преди, и инстинктивно разбра, че трябва да бяга. Обърна гръб на майка си и така неудържимо хукна към вратата, че се спъна и падна на земята. Тогава усети промяна във възприятията си. Когато впоследствие се връщаше към този миг, отново виждаше тунела, в който се бе превърнал цехът — ъглите му притъмняха, а стените се заоблиха, свеждайки реалността до дупка на червей, изпълнена с мъгла и студ. В дъното на тунела вратата изглеждаше ярка и далечна, сякаш мощна светлина блестеше от отсрещната страна и лъчите й се процеждаха през ръбовете и цепнатините на касата, докато всичко край нея потъваше в мрак и тоновете избледняваха, като че ли очите й внезапно бяха изгубили рецепторите си за цвят.

Обезумяла от страх, тя обърна лице към майка си тъкмо навреме, за да види летящата към нея метална точилка, с която баща й разточваше тестото. Вдигна ръка в напразен опит да се защити и успя да усети как пръстите й се чупят, преди ръбът на цилиндъра да срещне главата й. После всичко притъмня.