Невидимият пазител [bg]

— Амая! — извика баща й отчаяно. — Амая! — изкрещя отново.

Обърна се, гледайки въпросително жена си, и изражението на лицето й го накара да пребледнее. Пристъпи към нея.

— Господи, Росарио, какво си й направила?

Още една стъпка и откри лепкавата локва под краката си. Погледна кръвта, която вече започваше да придобива кафеникав цвят, и ужасен, отново вдигна поглед към жена си.

— Къде е детето? — попита той задавено.

Тя не отговори, но очите й се разшириха и прехапа долната си устна, сякаш изпитваше невъобразимо удоволствие. Той пристъпи към нея, обезумял от гняв, от страх, от ужас, сграбчи я за раменете и я разтърси, сякаш нямаше кости, доближи стиснатата си уста до лицето й и кресна:

— Къде е дъщеря ми?

Изражение на дълбоко презрение блесна в очите на жена му, зъбите й се оголиха. Протегна ръка и посочи нощвите с брашното.

Нощвите наподобяваха мраморно корито за поене, с капацитет за четиристотин килограма брашно. Там изсипваха чувалите със суровина, която после използваха в цеха. Погледна натам, накъдето сочеше Росарио, и видя две едри капки кръв, набъбнали като прашни сладки от брашното на повърхността на нощвите. Отново се обърна, за да погледне жена си, но тя бе застанала с лице към стената, твърдо решена да не гледа. Пристъпи напред, хипнотизиран от кръвта, усещайки всичките си сетива нащрек, ослушвайки се, опитвайки се да открие нещо, което знаеше, че му убягва. Долови леко движение по гладката уханна повърхност на брашното и извика, зървайки малката ръка, която изникна от белоснежното море, разтърсвана от силни конвулсии. Сграбчи ръчичката със своите и издърпа тялото на момичето, което изплува от брашното като удавник от вода. Положи я върху тезгяха за месене и изключително внимателно започна да почиства брашното, което бе запушило очите, устата, носа й, без да спира да й говори, усещайки как сълзите му капят върху лицето на малкото му момиче и рисуват солени пътечки по прашната му кожа.

— Амая, Амая, детето ми…

Момичето трепереше като ударено от токов удар, който идваше и си отиваше, разтрисайки крехкото й телце в резки конвулсии.

— Върви да повикаш лекаря — нареди Хуан на жена си.

Тя не помръдна от място. Бе пъхнала палец в устата си и го смучеше като бебе.

— Росарио! — кресна Хуан, на път да си изпусне нервите.

— Какво? — извика тя, обръщайки се ядосано.

— Веднага отивай да извикаш лекаря.

— Не.

— Какво? — обърна се той невярващо.

— Не мога — отвърна тя спокойно.

— Какво говориш? Трябва да доведеш доктора, детето е много зле.

— Нали ти казах, че не мога — промълви тя със свенлива усмивка. — Защо не идеш ти, а аз ще остана тук с нея?

Хуан остави детето, което продължаваше да трепери, и се приближи до жена си.