Невидимият пазител [bg]
- Автор: Редондо Долорес
- Серия: Бастан #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-340-7
- Переводчик: Десислава Антова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Невидимият пазител [bg]». Краткое содержание книги:
Не проумяваше какво става в главата му. Двамата бяха добри колеги през изминалите две години, може би дори приятели през последната, когато Фермин й бе доверил, че съпругата му го е напуснала заради по-млад мъж. Тя го бе изслушала мълчаливо, със сведени очи, решена да не го поглежда в лицето, защото знаеше, че човек като Монтес не споделя мъката си, а се изповядва. Като при акт на покаяние изреждаше своите грешки и нейните причини да го изостави, да не го обича. Изслуша го безмълвно и като опрощение му подаде хартиена кърпичка, след което се извърна, за да не гледа сълзите му, така непривични за мъж като него. Следеше отблизо подробностите около развода и няколко пъти му прави компания на чаша вино или бира, споделяйки гнева му срещу бившата му половинка. Канеше го на обяд в неделя и въпреки че отначало се дърпаше, с Джеймс си бяха допаднали. Беше добър полицай, може би малко старомоден, но надарен с точен инстинкт и проницателност. Както и верен колега, който винаги се бе отнасял към нея с уважение и доброжелателство, за разлика от някои други полицаи — затова този внезапен пристъп на ревност, като на пренебрегнат мъжкар, й се бе сторил странен. Амая се обърна към масата и таблото, на което висяха снимките на момичетата. За момента имаше по-важни въпроси, с които да се занимава.
Рано тази сутрин бе говорила с двама души от отдела „Престъпления срещу малолетни“, тъй като две от жертвите още не бяха навършили пълнолетие. Стигна до заключението, че това не бяха типични престъпления срещу малолетни. Профилите на жертвите и насилниците бяха много далеч от типа убийства, с които по принцип се сблъскваха там. Психологическият профил на басахауна изглеждаше особено интригуващ поради почти стереотипния характер на поведението му. Амая помнеше курса по криминални профили във ФБР и наученото там — като например, че психо-сексуалната ритуалност, която много серийни убийци създават около трупа, показва желанието им да го персонализират, за да установят между себе си и жертвата връзка, каквато иначе не би съществувала. В действията им има логика и не прозира никакво психично разстройство. Престъпленията биват идеално планирани и обмислени, така че убиецът да може да възпроизведе отново и отново едно и също престъпление с различни жертви. Той не е импулсивен, не допуска елементарни грешки, избирайки произволни или случайни жертви. Убийството им е само поредната крачка от многото, които трябва да извърви, за да осъществи докрай своя мизансцен, своя майсторски план, своята психо-сексуална фантазия, която чувства потребност да повтаря отново и отново, без жаждата му някога да секне. Серийният убиец персонализира своите жертви, за да ги накара да станат част от света му, за да се свърже с тях и така да ги направи свои, далеч отвъд чисто сексуалното обсебване.
Начинът на действие на басахауна говореше за буден ум. Той влагаше голямо старание, за да запази своята самоличност, за да има достатъчно време да извърши престъплението, за да улесни своето бягство и да остави подписа си — непогрешимия си личен знак. Басахаунът избираше жертви, които носеха малък риск. Не бяха проститутки, нито наркоманки, готови да тръгнат с всеки. И макар на пръв поглед подрастващите да изглеждаха раними, истината бе, че днешните момичета можеха да се пазят доста добре. Бяха наясно с рисковете от нападения и изнасилване, движеха се в доста затворени приятелски групи, поради което бе малко вероятно някое момиче да склони да тръгне с непознат. Освен това Елисондо бе малко градче, където, като във всяко малко градче, повечето хора се познаваха. Амая бе сигурна, че басахаунът е познавал своите жертви, че най-вероятно е зрял мъж и че очевидно разполага с превозно средство, с което да превозва своите жертви и да бяга посред нощ и което може би използваше и за да ги отвлича. В малките градчета бе често срещано явление местните жители да спират на автобусната спирка, когато видят някого да чака, и да му предлагат да го закарат, поне до следващото населено място. Карла бе останала сама в гората, когато се бе скарала с приятеля си, а Аиноа бе изпуснала автобуса до съседното градче. Ако е стояла близо до спирката и предвид това, че сигурно е била нервна и притеснена в очакване на реакцията на своите родители, вероятността да е склонила да влезе в колата на някой свой познат никак не бе изключена — някой на средна възраст, някой, на когото е имала доверие, когото е познавала цял живот.