Невидимият пазител [bg]

Ернесто я погледна объркано.

— Но Флора, складът е пълен, а и мислех, че си доволна от услугите и качеството на мелници „Ласа“. Спомни си, че преди година пробвахме това брашно и преценихме, че качеството му е по-ниско.

— Ами сега реших да го пробвам отново, напоследък не съм много очарована от качеството на старото. Прави бучки и го мелят по различен начин, дори миризмата е друга. Направиха ми добро предложение и това ми бе достатъчно, за да реша.

— А какво ще правим с брашното, което имаме?

— Уредих въпроса с „Устарос“, те ще вземат чувалите от склада, а брашното от нощвите и контейнерите ще изхвърлиш на боклука. Искам да замениш цялото брашно във фабриката с ново и да изхвърлиш предишната партида. Не може да се ползва, защото не струва, така че да изчезва.

Ернесто кимна неубедено, тръгна към входа и показа на шофьора къде да оставят току-що докараните чували.

— Ернесто — повика го тя отново.

Той се върна.

— Разбира се, очаквам дискретност по този въпрос, признанието, че брашното е било лошо, може много да ни навреди. Нито дума на никого и ако някой работник те попита, кажи му просто, че са ни направили сериозна отстъпка, и толкова. Най-добре е да избягваш темата.

— Разбира се — отвърна Ернесто.

Флора остана в кабинета си още петнайсет минути, през които изми чашата от кафе и почисти кафе машината, докато една зловеща мисъл се зараждаше в ума й. Увери се, че вратата е заключена, и се насочи към стената, гледайки втренчено картината на Хавиер Сига, която красеше кабинета и която бе купила преди две години. Безкрайно внимателно я откачи и опря на дивана, откривайки скрития блиндиран сейф. Завъртя сръчно малките сребристи дискове и сейфът се отвори с щракване. Пликове с листове, пачка банкноти за разплащания, джобове и папки с документи бяха струпани в що-годе подредена купчина, до която лежеше кадифена торбичка. Хвана целия куп и го измъкна от сейфа, откривайки дебел кожен бележник, който бе стоял скрит до задната стена на касата. Взе го в ръка и й се стори, че кожата е влажна и че тежи повече, отколкото помнеше. Занесе го до бюрото, седна пред него, гледайки го със смесица от вълнение и нервност, и го разтвори. Изрезките не бяха залепени, но може би от времето, което бяха прекарали притиснати между онези страници, стояха на същите места, където тя ги бе оставила преди повече от двайсет години. Почти не бяха пожълтели, въпреки че мастилото бе поизбледняло и изглеждаше сиво и изтъркано, сякаш много пъти бе мокрено. Прелисти внимателно страниците, за да не развали хронологичния ред, в който бяха подредени, и отново прочете името, което някакъв глас бе повтарял в главата й, откакто Амая излезе от фабриката. Тереса Клас.

Тереса бе дъщеря на сръбски емигранти, пристигнали в долината в началото на деветдесетте — според някои, бягайки от правосъдието в страната си, макар това да бяха само слухове. Родителите й бързо си бяха намерили работа в градчето и когато навърши пълнолетие, Тереса, на която не й вървеше много в училище, отиде в имението на семейство Беруета, за да се грижи за трудноподвижната стара майка на собственика. Тереса компенсираше глупостта си с хубост и го знаеше — дългата й руса коса и доста развитото за възрастта й тяло ставаха повод за много коментари в градчето. След три месеца работа в имението Беруета я бяха намерили мъртва зад едни копи сено. Полицията бе разпитала всички мъже, които работеха там, но в крайна сметка не арестуваха никого. Беше лято, имаше много външни хора и се стигна до заключението, че момичето е тръгнало с някой непознат към полето, където са я изнасилили и убили. Тереса Клас, Тереса Клас. Тереса Клас. Ако затвореше очи, почти можеше да види лицето на малката мръсница.