Гробовни тайни [bg]

Оставих снимката на масата, но продължих да се усещам върху себе си погледа на мъртвите момичета, които ме наблюдаваха втренчено от всички страни в тази тъжна, безукорно чиста стая.

Докато пътувахме обратно към Дартмур, в колата цареше ледено мълчание. Бях бесен на Софи, на Монк и на самия себе си. Освен гняв изпитвах и болка от раната, която Кат Бенет неволно бе отворила с думите си.

Имате ли деца? Тогава не можете да разберете болката ми.

Бяхме излезли от населеното място, когато Софи наруши мълчанието.

— Съжалявам. Признавам, че не беше добра идея — заоправдава се тя. — Свързах се с нея преди няколко месеца и… реших, че ако се запознаеш с нея…

Нямаше да я оставя да се измъкне толкова лесно.

— Какво ако се запозная? Няма да мога да й откажа ли?

— Не съм обещавала нищо от твое има, казах само, че има вероятност да се съгласиш да помогнеш. И тя може да е предположила, че…

— А ти какво очакваше? Дъщерите й са били убити! Сигурно всеки ден се надява да чуе, че са ги открили. Жестоко е да й даваш такива надежди!

— Опитвах се само да направя това, което смятам за правилно — избухна тя. — Вече казах, че съжалявам.

Канех се да й отвърна гневно, но се въздържах. Колата леко поднесе по един кален участък на пътя, тъй като влязох в завоя прекалено бързо.

— Не карай толкова бързо — обади се Софи.

Вдигнах крак от педала и намалих скоростта. Усетих как част от гнева ми ме напуска. Повече от всеки друг трябваше да внимавам да не си изпускам нервите, докато шофирам.

— Извинявай, че ти се разкрещях — казах аз.

— Аз съм виновна — Софи се загледа през прозореца и започна да масажира слепоочието си. — Прав си, не трябваше да го правя. Помислих си, че… Е, няма значение.

— Боли ли те главата?

— Не — отвърна тя и свали ръката си.

Вече наближавахме отбивката за Падбъри.

— Карай направо — нареди ми Софи, когато дадох мигач.

— Не се ли връщаме в къщата ти?

— Още не. Първо трябва да отидем на още едно място. Не се безпокой, повече няма да те карам да се срещаш с никого — добави бързо тя.

Бях решил, че опитите на Софи да ме убеди се изчерпваха с посещението при Кат Бенет. Едва когато отминахме насипа, където някога се е намирало водното колело на старата калаена мина, разбрах къде отивахме.

Към Черната скала.

Там, където беше лежала заровена Тина Уилямс.

Завих, без да задавам повече въпроси. Имах чувството, че пътувам обратно във времето. Отминах мястото, където преди десет години ме бе спряла полицайката, и спрях в началото на коларския път, който минаваше през тресавището и стигаше до скалата. Преди десет години навсякъде тук имаше коли, фургони и минибусове. Сега тресавището беше съвсем пусто, с изключение на няколко овце, които пасяха в далечината.