![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Ако имаха време, двамата щяха да останат, за да погледат как върви процесът. Само след броени дни нямаше да е останало нищо друго, освен скелета, няколко сухожилия и купчина плазма, нищо, по което да се разпознае. Само разлагаща се плът.
Мъжът отмести флакончето от раната и се изправи:
— Готово — каза той.
Стоун шофираше по тъмната алея към бащината си къща и толкова предпазливо се оглеждаше на двете страни, че баща му дори не забеляза. Но там, изглежда, нямаше никого. Той слезе, взе куфара си и малкия сак на баща си и ги занесе до външната врата. Алфред Стоун пристъпваше внимателно до него.
Чарли изключи алармата на къщата, после отключи външната врата. Цялата къща бе тъмна, тежката мебел проблясваше и ухаеше на лимон. Килимите бяха почистени, а ресните им бяха идеално подравнени.
— Е — обърна се към него Алфред Стоун, — надявам се, че леглото ти горе е застлано.
— Можеш ли да се качиш сам по стълбите?
— По-силен съм, отколкото изглеждам.
— Дай да ти занеса куфара до стаята. После ще отида до съседите да взема кучето. Сигурно ще искаш да си легнеш рано.
Качи двата куфара по стълбите и след минути чу гласа на баща си:
— Чарли!
Стоун остави сака на баща си в неговата стая и бързо отиде до площадката.
— Да?
Погледна надолу и видя, че баща му държи в ръка плика, който бе получил от Сол Ансбах и бе оставил в джоба на палтото си. В другата си ръка баща му държеше гланцовата снимка.
Усети как пулсът му се учестява.
— Просто ти закачвах палтото — каза Алфред Стоун. — Изпадна от него.
Очите му се бяха разширили, кръвта буквално се бе отдръпнала от лицето му.
— Как се сдоби с това? Защо?
Няколко километра по на юг, в западналия квартал на Бостън, известен като „Бойната зона“ — онези няколко пресечки, приютили порнокина, сексшопове, проституция и наркотици — в един тъмен киносалон седеше мъж с черно кожено яке и наблюдаваше как една едрогърда блондинка се чука с някакъв изключително надарен чернокож. Беше привечер и в киното нямаше много посетители — към двайсетина зрители, които седяха колкото е възможно по-далеч един от друг. Неколцина възрастни мъже онанираха неприкрито.
— Добры вечер.
До мъжа с черното яке бе седнал някакъв човек с брада и тъмносиньо шушляково яке.
— Добры вечер, товарищ — отвърна мъжът с коженото яке.
Двамата руски емигранти поседяха малко умълчани, докато не се убедиха, че не ги следят. После мъжът с коженото яке излезе от киното, а след няколко минути другият го последва.
— Това е жената, с която си се срещнал, нали? — попита Чарли. — Соня Кунецка.
— Да — отвърна баща му покрусен.
— Жива ли е?
Алфред Стоун сви рамене, сякаш това не го интересуваше, но очите му издаваха обратното.
— Какво всъщност знаеш за нея? — зададе нетърпеливо въпроса си Стоун. — Дали тя е била във връзка с някого, с някакъв агент в Русия, който е бил под контрола на Леман?
— Защо ме разпитваш за всичко това, Чарли?
— Не трябваше да започвам този разговор сега. Извинявай. Уморен си и трябва да си лягаш. Това може да почака няколко дни.
— Не, Чарли. Струва ми се, че би трябвало да говорим сега. Искам да разбера какво се опитваш да откриеш.
— Моля те, нека да поговорим друг път.
— Не, Чарли — настоя Алфред Стоун.
И той внимателно разказа на баща си част от онова, което беше научил — от предположенията на Сол до чутото от старицата в Ню Джърси. Естествено, смекчи нещата, като не спомена за убийството на Сол — нямаше смисъл да стряска баща си.
Алфред Стоун го слушаше почти зяпнал, после въздъхна:
— Продължавай. И аз имам какво да ти кажа.
Един бял микробус потегли по Уошингтън стрийт, излезе от бойната зона и се насочи към Кеймбридж. Вътре седяха двама мъже. Шофьорът беше с брада. Вторият седеше отзад — едър мъж с дълги бакенбарди, каквито вече не се носеха. Беше дошъл от Балтимор.
Микробусът беше додж, модел 1985 г. Един майстор монтьор, лежал десет години в затвора за въоръжен грабеж, бе направил специални допълнителни подобрения. Отначало си мислеше, че приспособява микробуса за обикновени престъпници, но бе достатъчно опитен, за да си държи езика зад зъбите. И животът, и прехраната му зависеха от това. Беше направил истински танк. Отвътре бяха заварени стоманени плоскости. За шофьора имаше подвижен стоманен шлем с процеп за очите, който да го предпазва от куршумите. Бяха предвидени и отверстия за оръжията. На практика микробусът можеше да издържи на всякакъв обстрел. Беше необходимо най-малкото базука, за да му нанесе някакви поражения.