V. [bg]

Дясното стъпало на Пиг бе започнало неравномерно поклащане, опитвайки да влезе в такт с музиката. Скоро коремът му, върху който вече бе уравновесена бутилката, се раздвижи нагоре-надолу в същия ритъм. Фу озадачено наблюдаваше Рейчъл.

— Нищо не обичам… — подхвана Пиг и замлъкна.

Рейчъл не се съмняваше в това.

— … повече от хубавата фолк музика — довърши Пиг.

— Уф! — кресна тя. Не желаеше да задълбава в подобна високоинтелектуална тема, но съзнаваше, че е прекалено любопитна, за да остави работата така. — Предполагам, когато сте излизали двамата с Папи Ход в градски отпуск, много ви е било забавно да слушате кънтри музика.

— Сритвахме по някой друг морски пехотинец, което е почти същото — изрева Пиг, надвиквайки музиката. — Къде казваш, че е Паола?

— Не съм казала къде е. Твоят интерес към нея е чисто платоничен, нали?

— Кво? — измуча Пиг.

— Без ебане — поясни Фу.

— Такъв номер бих извъртял само на някой офицер — заяви Пиг. — Имам си принципи. А искам да я видя, защото преди да отплува, Папи Ход ми заръча да й се обадя, ако минавам през Ню Йорк.

— Е, не знам къде е Паола! — изкрещя Рейчъл. — Но бих искала да разбера — добави тя, по-тихо.

Около минута слушаха за войника, който се сражавал в Корея за честта на червено-синьо-белия флаг, а един ден неговата любима Белинда Су (римува се с блус) избягала с някакъв пътуващ търговец на самолетни витла. Та такива ми ти работи със самотния войник. Внезапно Пиг извъртя глава към Рейчъл, отвори очи и я попита:

— Какво мислиш за тезата на Сартър, че всички ние олицетворяваме една самоличност?

Което не я изненада: в края на краищата той е бил постоянен посетител на Лъжицата. Следващия час разговорът им бе съставен изключително от благоприлични съществителни. Радиостанцията продължи с пълна сила да бълва фолк песни. Рейчъл отвори бутилка бира за себе си и скоро обстановката стана по-приветлива. Фу даже се развесели достатъчно, за да изрови от своя неизчерпаем репертоар и поднесе следния китайски виц:

„Пътуващият музикант Линг, след като успял да спечели доверието на прославен и влиятелен мандарин, веднъж по късна доба офейкал от дома му с хиляда златни юана и безценен нефритен лъв. Кражбата разстроила тъй дълбоко бившия му работодател, че за една нощ косата на стареца съвсем побеляла и до края на живота си той по цели дни само седял на прашния под на стаята, подръпвал апатично струните на своята пипа122 и монотонно напявал: «Много странен музикант!»“