Вятърните мелници на боговете [bg]
- Автор: Шелдон Сидни
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Матекс
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вятърните мелници на боговете [bg]». Краткое содержание книги:
Тя лежеше по гръб на дивана, а меките му ръце повдигнаха роклята й нагоре и започнаха да я галят. Ръцете на Едуард. Мери затвори очи и почувства как устните му милват тялото й — чувствени устни и нежен език. Едуард имаше такъв нежен език. Беше прекрасно. Искаше й се никога да не свършва.
— Толкова е хубаво, скъпи — каза тя. — Вземи ме. Моля те, вземи ме.
— Да. Сега. — Гласът му се задъха. Внезапно стана рязък. И вече съвсем не приличаше на гласа на Едуард.
Мери отвори очи и се взря в лицето на непознатия. Почувства как мъжът започна да прониква в нея и извика:
— Не! Престанете!
Тя се отдръпна от него и падна на земята. Изправи се на крака.
— Но… — Олаф Петерсон я гледаше смаяно.
— Не!
Мери обезумяло оглеждаше апартамента.
— Съжалявам. Обърках се. Не бих искала да си мислите, че…
Тя се обърна и побягна към вратата.
— Почакайте! Нека поне да ви изпратя.
Но нея вече я нямаше.
Мери вървеше по безлюдните улици, борейки се с насрещния леден вятър, изпълнена с дълбоко и потискащо огорчение. Нямаше никакво обяснение за онова, което бе направила. Нямаше никакво извинение. Беше злепоставила себе си и заемания от нея пост. И то по такъв глупав начин! Беше се напила пред половината от дипломатическия корпус във Вашингтон, беше отишла в апартамента на някакъв непознат и почти се бе оставила да я съблазни. На следващата сутрин щеше да бъде главният герой на всички вестникарски клюки във Вашингтон.
Бен Кон чу за случилото се от трима души, които бяха присъствали на приема в румънското посолство. Той претърси клюкарските страници на вашингтонските и нюйоркските вестници. Нямаше нито дума за този инцидент. Някой бе задушил клюката. Трябва да беше много влиятелен човек.
Кон седеше в малката кутийка, която в редакцията на вестника наричаха кабинет, и размишляваше. Той набра номера на Иън Вилиърс.
— Здравейте. Там ли е господин Вилиърс?
— Да. Кой се обажда?
— Бен Кон.
— Един момент, моля. — Минута по-късно момичето се обади отново. — Много съжалявам. Изглежда, че господин Вилиърс е излязъл.
— Кога мога да го намеря?
— Опасявам се, че ще бъде зает през целия ден.
— Ясно.
Той затвори и набра номера на една репортерка, пишеща за светската хроника на друг вестник. Нямаше нещо, което да се случи във Вашингтон, и тя да не го знае.
— Линда — каза той, — как върви сражението?
— Plus ça change, plus cʼest la même chose.16
— Има ли нещо интересно около златното езеро?
— Не, нищо, Бен. Цари мъртвешко спокойствие.
— Разбрах, че вчера е имало голям гуляй в румънското посолство — небрежно подхвърли той.
— Така ли? — каза тя с внезапна сдържаност.
— Аха. Не си ли чула нещичко за новия ни посланик в Румъния?
— Не. Сега трябва да вървя, Бен. Имам международен разговор.
Връзката прекъсна.
Той набра номера на един приятел в Държавния департамент. Когато секретарката го свърза, той каза:
— Здрасти, Алфред.
— Бенджи! Какво става?
— Отдавна не сме се виждали. Помислих си, дали не бихме могли да обядваме някъде заедно?
— Чудесно. Върху какво работиш сега?
— А защо да не ти разправя всичко, когато се видим?
— Става. Програмата ми за днес е доста свободна. Искаш ли да се срещнем в Уотъргейт?
— А защо да не е Мама Регина в Силвър Спрингс? — попита след кратко колебание Бен Кон.
— Там е малко по-спокойно, нали?
— Да — каза Бен. Последва пауза.
— Разбирам.
— В един часа?
— Чудесно.
Бен Кон седеше на една от ъгловите маси, когато гостът му, Алфред Шатълуърт, пристигна. Управителят Тони Серджо го отведе до мястото му.
— Какво ще желаете за пиене, господа?
Шатълуърт си поръча мартини.
— За мене нищо — каза Бен Кон.
Алфред Шатълуърт беше мъж на средна възраст с нездрав вид и работеше в Европейския отдел на Държавния департамент. Преди няколко години той бе направил автомобилна катастрофа при шофиране в пияно състояние, която Бен Кон трябваше да отрази в печата. Кариерата на Шатълуърт бе поставена на карта. Кон бе премълчал инцидента, а Шатълуърт му изразяваше признателността си, като от време на време му даваше информация за някои вътрешни клюки.
16
Нищо ново под слънцето (фр.). — Б.пр.