Вятърните мелници на боговете [bg]
- Автор: Шелдон Сидни
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Матекс
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вятърните мелници на боговете [bg]». Краткое содержание книги:
Съобщението бе получено в шест часа следобед.
В Буенос Айрес беше осем часът вечерта.
Шефа изслуша съобщението два пъти и избра един телефонен номер. Чака три минути, докато чу гласа на Неуса Мунес.
— Si?
— Аз съм човекът, който ви се обади вече с няколко поръчки за Ейнджъл. Имам нова задача за него — каза Шефа. — Можете ли веднага да се свържете с него?
— Не знам. — Изглежда, беше пияна.
— Кога очаквате да се чуете с него? — попита той, стараейки се да не издава нетърпението с гласа си.
— Не знам.
Проклета жена.
— Слушайте ме. — Той говореше бавно и внимателно, сякаш се обръщаше към някое малко дете. — Кажете на Ейнджъл, че искам да направи това незабавно. Искам да…
— Чакайте малко. Трябва да отида до тоалетната.
Той чу, че тя захвърли слушалката. Шефа седеше и чакаше, изпълнен с отчаяние. Три минути по-късно тя пак се обади.
— Многото бира те кара да пишкаш често — заяви тя.
— Това е много важно — каза той, стискайки зъби. Страх го беше, че няма да запомни съобщението. — Искам да си вземеш молив и да си запишеш нещо. Ще говоря много бавно.
Тази вечер Мери посети официалната вечеря, давана от канадското посолство. Когато си тръгваше от службата, за да си отиде вкъщи и да се преоблече, Джеймс Стикли каза:
— Предлагам този път да отпивате само по глътка при всяка наздравица.
Те двамата с Майк Слейд са чудесна двойка.
Сега, когато беше на вечерята, й се искаше да си бъде вкъщи с Бет и Тим. Лицата на хората на нейната маса й бяха непознати. Вдясно от нея седеше някакъв гръцки корабостроителен магнат. От лявата й страна имаше английски дипломат.
— Харесва ли ви Вашингтон, госпожо посланик? — обърна се към Мери окичена с диаманти представителка на хайлайфа от Филаделфия.
— Да, благодаря.
— Възможността да се измъкнете от Канзас сигурно ви се стори много вълнуваща?
— Да се измъкна от Канзас? — Мери я погледна неразбиращо.
— Никога не съм била в Централна Америка — продължи жената, — но предполагам, че там трябва да е ужасно. Всичките тези фермери и отегчителните безкрайни полета с жита и пшеница. Просто ми е чудно как сте успели да издържите толкова дълго.
Мери почувства как в нея се надига гняв, но овладя гласа си.
— Житата и пшеницата, за които говорите, изхранват света — каза тя много любезно.
— Колите ни се движат с бензин — снизходително каза жената, — но това не означава, че бих искала да живея сред петролни кладенци. Но ако човек предпочита цивилизацията, трябва да живее на изток, нали? Да бъдем честни — какво друго можете да правите там, в Канзас, освен да жънете по цял ден?
Всички на масата слушаха внимателно разговора.
Няма какво друго да се прави, така ли? Мери си спомни за ездата през август, за местните панаири и за вълнуващите класически драми, поставяни от университетския театър. И за неделните пикници в Милфорд Парк, и за бейзболните турнири, и за риболова в бистрото езеро, за свирещия сред природата оркестър, празненствата в кметството, общите забави, танците в хамбарите и въодушевлението по време на жътва… пързалянето с шейни през зимата и фойерверките на Четвърти юли, които обагряха приветливото канзаско небе във всички цветове на дъгата.
— Ако никога не сте били в Централна Америка — отвърна Мери на жената, — значи просто не знаете за какво говорите, нали така? Защото именно там е истинската Америка. Вашингтон и Ню Йорк не са Америка. Хилядите малки градчета, които вие никога няма да видите и за които никога не сте чували, правят тази страна велика. Правят го миньорите, фермерите и работниците. А освен това в Канзас ние си имаме и балет, и симфонични оркестри, и театри. И за ваша информация, отглеждаме и нещо много повече от жито и пшеница — отглеждаме истински човешки същества.
— Разбира се, знаете, че вчера оскърбихте сестрата на един многоуважаван сенатор — каза Джеймс Стикли на Мери на следващата сутрин.
— Не достатъчно — предизвикателно отвърна Мери, — не достатъчно.