Вятърните мелници на боговете [bg]

— Много ми е приятно да се запознаем, господин Петерсон.

— Били ли сте някога в Швеция?

— Не. Честно да си кажа, всъщност никъде не съм била.

— Значи още много места ги очаква приятна изненада — усмихна се Олаф Петерсон.

— Може би някой ден ще посетя страната ви с децата си.

— О, вие имате деца? Колко са големи?

— Тим е на десет, а Бет е на дванайсет години. Ще ви ги покажа.

Мери отвори чантата си и извади моментни снимки на децата. Джеймс Стикли неодобрително клатеше глава от другата страна на масата.

Олаф Петерсон разгледа снимките и възкликна:

— Много красиви деца! Приличат на майка си!

— Имат очите на баща си.

Те често се караха на шега за това на кого приличат децата.

Бет ще бъде красавица като теб, казваше Едуард. Но не знам на кого прилича Тим. Сигурна ли си, че е от мен?

И закачливата им препирня обикновено завършваше с правене на любов.

Олаф Петерсон й говореше нещо.

— Извинете?

— Казах, че четох за автомобилната катастрофа, в която е загинал съпругът ви. Искрено ви съчувствам. Сигурно е много трудно за една жена да остане сама без мъж. — Гласът му бе пълен със симпатия.

Мери вдигна чашата с вино пред себе си и отпи. Беше студено и освежаващо. Тя го допи на един дъх. Келнерът с бели ръкавици, който кръжеше зад гостите, веднага я напълни.

— Кога ще заемете поста си в Румъния? — попита Петерсон.

— Вероятно ще замина след няколко седмици. — Мери вдигна чаша. — За Букурещ. — Тя отпи. Виното наистина беше хубаво, а както е добре известно, съдържа и алкохол.

Когато келнерът предложи отново да й налее, тя му кимна щастливо. Мери огледа залата, изпълнена с елегантно облечени хора, говорещи на десетки различни езици, и си помисли: В добрия стар Джънкшън Сити няма такива банкети. Не, сър, Канзас е като пресъхнал кладенец, а Вашингтон е пълноводен… Като какво е пълноводен Вашингтон? Тя сбърчи вежди, опитвайки се да мисли.

— Добре ли сте? — попита Олаф Петерсон.

— Чудесно — тя го потупа по ръката. — Чувствам се чудесно. Бих искала още една чаша вино, Олаф.

— Разбира се. — Той направи знак на келнера, който незабавно й напълни чашата.

— Никога не съм пила вино у дома — поверително му каза Мери. Вдигна чашата и я пресуши на един дъх. — Всъщност изобщо не пиех. — Езикът й започваше да се преплита. — Тʼва, разбира се, не включва водата.

Олаф Петерсон я гледаше с усмивка.

На централната маса румънският посланик Корбеску се изправи.

— Дами и господа, уважаеми гости, бих искал да ви предложа една наздравица.

Ритуалът започна. Имаше тостове за Александър Йонеску, президента на Румъния. Имаше наздравица и за госпожа Йонеску. Имаше тостове за президента на Съединените щати, и за вицепрезидента, и за румънското знаме, и за американското знаме. На Мери й се стори, че тостовете бяха стотици. Тя пи за всеки от тях. Посланик съм, припомни си тя, тʼва ми е задължение.