Вятърните мелници на боговете [bg]

— Нали знаете какъв му е проблемът? — каза тя на Петерсон. — Той иска да стане посланик. Не може да понесе, че аз получих този пост.

— За кого говорите?

— Няма значение. Това няма значение.

Те излязоха навън на хладен въздух. Мери бе благодарна, че Петерсон я подкрепяше. Всичко й изглеждаше размазано.

— Колата ми трябва да е някъде тук — каза Мери.

— Хайде да я освободим — предложи Олаф Петерсон.

— Нека да отидем в моя апартамент да изпием по едно питие.

— Никакво вино повече.

— Не, не. Само малко бренди, за да ви се оправи стомахът.

Бренди. В книгите изтънчените хора пиеха коняк. Бренди, сода. Това беше напитка в стил Кари Грант.

— Със сода?

— Разбира се.

Олаф Петерсон помогна на Мери да се качи в таксито и даде адреса на шофьора. Те спряха пред голям жилищен блок и Мери объркано погледна към Петерсон.

— Къде сме?

— Вкъщи — отвърна шведът. Той поддържаше Мери, докато излизаше от таксито, и я улови, когато залитна да падне.

— Пияна ли съм? — попита Мери.

— Разбира се, че не — успокоително каза той.

— Чувствам се много особено.

Петерсон я въведе във фоайето на сградата и повика асансьора.

— Малко бренди ще ви ободри.

Те влязоха в асансьора и той натисна едно копче.

— Знаехте ли, че не мога да пазя равонесие? Искам да кажа, равновесие?

— Не, не знаех.

— Ами така е.

Петерсон галеше голото й рамо.

Вратата на асансьора се отвори и той й помогна да излезе.

— Казвал ли ви е някой, че има неравности по пода?

— Ще се погрижа за това — обеща Олаф.

Той я придържаше с едната ръка, докато с другата ровеше, за да намери ключа от жилището си, след което отключи вратата. Те влязоха. Апартаментът беше съвсем слабо осветен.

— Тук е тъмно — каза Мери.

— Аз обичам тъмнината, а вие? — Олаф Петерсон я прегърна.

А тя обичаше ли я? Не беше сигурна.

— Вие сте много хубава жена, знаете ли това?

— Благодаря. Вие сте красив мъж.

Той я отведе до дивана и я сложи да седне. Тя се чувстваше зашеметена. Устните му се притиснаха до нейните и Мери почувства как ръката му се плъзна по бедрото й.

— Какво правите?

— Просто се отпусни, скъпа. Ще бъде чудесно.

Наистина беше чудесно. Ръцете му бяха много нежни — като ръцете на Едуард.

— Съпругът ми беше прекрасен лекар — каза Мери.

— Убеден съм в това. — Той притисна тялото си в нейното.

— О, да. Когато някой се нуждаеше от операция, винаги искаха Едуард да я направи.