Мозайка от убийства [bg]

Седнал в кабинета си в полицейския участък на площад Ориндж Гроув в град Бат, той се замисли за настоящето разследване. Случаят със сър Магнъс Пай беше започнал по начин, който не предвещаваше нищо добро. Едно беше да те намушкат в собствения ти дом — но да те обезглавят със средновековен меч посред нощ беше истински скандал. Саксби на Ейвън беше толкова тихо и спокойно място! Да, първо беше онзи случай с чистачката, която се беше спънала и беше паднала по стълбите, но това беше нещо съвсем друго. Нима наистина беше възможно някой от жителите на това село, който може би живееше в красива старинна къща, ходеше на църква и играеше в местния отбор по крикет, косеше моравата в неделя сутринта и продаваше домашно сладко на празника на селото, наистина да е убиец-маниак? Отговорът беше утвърдителен — да, това беше съвсем възможно. И самоличността на престъпника като нищо можеше да бъде открита с помощта на дневника, който беше отворил на бюрото пред себе си в този момент.

В сейфа на сър Магнъс не беше открил нищо интересно. Освен това като че ли от огледа на жилището на портиера също нямаше да излезе нищо. Но точно тогава един млад полицейски служител с орлов поглед на име Уинтърбрук беше направил това откритие сред готварските книги в кухнята на Мери Блекистън. Това момче щеше да стигне далеч. Трябваше само да демонстрира малко по-сериозно отношение и малко повече амбиция, и за нула време щеше да се издигне до полицейски инспектор. Дали я беше скрила там нарочно? Дали се беше страхувала някой да не влезе в къщата й — може би нейният син или самият сър Магнъс? Книгата със сигурност не беше нещо, което би искала да остави на достъпно място, защото съдържаше злонамерени наблюдения за почти всички жители на селото. За господин Търнстоун (от месарския магазин), който съзнателно връщаше по-малко ресто на клиентите си; за Джефри Уийвър (гробарят), който явно се отнасяше с ненужна жестокост към кучето си; за Едгар Ренард (пенсионираният доктор), който вземаше подкупи; за госпожица Дотеръл (от селския магазин), която злоупотребяваше с алкохола. Никой не беше убягнал от вниманието й.

Вече беше посветил цели два дни, за да прочете всичко, и накрая се чувстваше едва ли не омърсен. Спомни си първия път, когато беше видял Мери Блекистън, просната с изцъклени очи в долния край на стълбището в имението „Пай Хол“, вече изстинала и вкочанена. Тогава беше изпитал съжаление към нея. Но сега се питаше какво я беше мотивирало, докато беше обикаляла селото, неизменно изпълнена с подозрения, неизменно нащрек за евентуални неприятности. Как беше възможно поне веднъж да не е видяла нещо хубаво? Почеркът й беше с тънки, разкривени букви, едновременно сбит и спретнат — сякаш беше някаква счетоводителка на злото. Да! Това описание щеше да се хареса на Тип. Фразата беше точно като онези, които обичаше да употребява той. Всяка бележка в дневника беше отбелязана с дата. Книгата съдържаше бележки, записвани в продължение на три години и половина, и Чъб вече беше изпратил Уинтърбрук обратно в къщата, за да провери дали няма да намери и по-ранни дневници — макар че и така разполагаше с предостатъчно материал, с който да продължи разследването.