Warcraft - Денят на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: World of Warcraft. Трилогия Войны Древних #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Денят на Дракона». Краткое содержание книги:
Хълмовете станаха по-високи, по-застрашителни и най-накрая се превърнаха в първата планина. Дори тогава видението не забави скорост, докато внезапно не се съсредоточи върху един точно определен връх, който привлече магьосника въпреки колебанието му.
От основата на този връх погледът на Ронин се обърна нагоре толкова рязко, че той едва не изгуби чувството си за равновесие. Видението се изкачи по високото било, като винаги му показваше места с издатини, на които можеше да стъпи или да се захване, както осъзна магьосникът. Изкачваше се нагоре и нагоре, докато накрая достигна тясното гърло на една пещера… и изчезна толкова внезапно, колкото бе започнало, оставяйки потресения Ронин отново сред листака.
„Това е пътеката, единствената пътека, която ще ти позволи да достигнеш целта си…“
— Но този път ще ми отнеме повече време и минава през по-опасни области! — Дори не му се искаше да мисли за катерене по онази планина. Обикновеният за дракон маршрут бе изключително коварен за някой човек, пък бил той и надарен с магически способности.
„Ще ти бъде помогнато. Не съм казал, че трябва да вървиш през целия път…“
— Но…
„Време е да тръгваш“ — настоя гласът.
Ронин започна да върви… или по-скоро краката му сами се понесоха.
Това продължи само броени секунди, но се оказа достатъчно, за да даде начален тласък на магьосника. Когато крайниците му се върнаха под негов контрол, Ронин усили крачка, защото не желаеше да получи втори такъв урок. Детуинг му бе показал колко могъща бе връзката между тях.
Драконът не проговори повече, но Ронин знаеше, че се спотайва някъде в недрата на съзнанието му. Но въпреки цялата си мощ, черният левиатан явно нямаше пълен контрол над магьосника. Най-малкото, изглежда, мислите на Ронин оставаха скрити от погледа му. Иначе Детуинг едва ли би останал доволен в този момент, защото Ронин вече търсеше начин да се освободи от натрапения му съюз. Интересно, предишната нощ той изгаряше от готовност да повярва на почти всичко, което му бе казал Детуинг, дори на частта, свързана с желанието на черния да освободи Алекстраза. Сега чувството му за реалност отново се бе върнало. Несъмнено, от всички живи същества, Детуинг най-малко желаеше да види на свобода най-големия си враг. Нима той не се бе постарал да унищожи целия й род по време на войната? Все пак той си припомни, че Детуинг бе отговорил и на този въпрос доста по-нататък в разговора им.
„Децата на Алекстраза са отгледани от орки, човеко. Те са настроени срещу всички други същества. Нейната свобода не би променила това, в което те са се превърнали. Те ще продължат да служат на своите господари. Аз ги убивам, защото няма друго решение на проблема, разбираш ли?“
И Ронин бе разбирал, поне в онзи момент. Всичко, което драконът му бе казал предишната нощ, бе звучало като безусловна истина, но в светлината на деня магьосникът поставяше под съмнение тези истини. Детуинг може и да вярваше във всичко, което бе казал, но това не означаваше, че той няма други, по-тъмни причини за поведението си.
Ронин обмисли дали да не свали медальона и просто да го захвърли. Но ако го направеше, със сигурност щеше да привлече вниманието на своя нежелан съюзник, а за Детуинг едва ли представляваше някакъв проблем да го открие. Драконът вече бе доказал колко бърз може да бъде. Освен това Ронин се съмняваше, че следващата им среща ще бъде приятелска.
За момента всичко, което можеше да направи, бе да продължи по посочената му пътека. Сети се, че не си носи никакви провизии, нямаше дори мех за вода, тъй като тези неща сега бяха на дъното на морето заедно със злощастния Молок и неговия грифон. Детуинг не бе сметнал за необходимо да му осигури нищо — храната и водата, които драконът му бе дал предната нощ, явно представляваха цялото препитание, което магьосникът щеше да получи. Ронин продължи да върви невъзмутимо. Детуинг искаше той да стигне до планината, а магьосникът бе съгласен с това. Все някак щеше да се добере дотам.
Докато се изкачваше по все по-коварния терен, мислите му отново се върнаха към Верееса. Елфата бе проявила неотстъпчива всеотдайност по отношение на своя дълг, но сега вече сигурно бе тръгнала обратно, в случай че въобще бе оцеляла при нападението. Мисълта, че рейнджърът може и да не е сред живите, неочаквано заседна като буца в гърлото на Ронин и го накара да залитне. Не, тя несъмнено бе оцеляла, а здравият разум й бе продиктувал да се върне в Лордерон при своя вид. Несъмнено бе така…