Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
— Анн Шърли — решително я прекъсна Марила, — да не съм те чула да приказваш пак така! Все си имах съмнения за това въображение от самото начало и ако последствията бъдат такива, аз няма да го търпя. Сега веднага ще отидеш при госпожа Бари и ще минеш през тази смърчова гора, това да ти послужи за урок и предупреждение. И никога вече да не съм чула от устата ти да излиза нито дума за омагьосана гора.
Анн можеше да се моли, да плаче колкото си иска — и го направи, защото ужасът й бе съвсем непресторен. Въображението никога не беше я завладявало така и тя изпитваше смъртен страх от смърчовата гора след смрачаване. Но Марила бе неумолима. Тя отведе свилото се от страх пред привидения момиче до извора и му заповяда да продължи направо през мостчето в сумрачните свърталища на пискащи жени и обезглавени призраци отвъд.
— О, Марила, как можеш да бъдеш толкова жестока? — хлипаше Анн. — Как ще се чувстваш, ако нещо бяло ме грабне и отнесе?
— Ще рискувам — отговори Марила безсърдечно. — Ти знаеш, че винаги искам да се направи каквото кажа. Ще те излекувам да не измисляш духове тук или там. Тръгвай сега!
Анн тръгна. По-правилно, запрепъва се през мостчето и разтреперана пое нагоре по страшната тъмна пътека. Анн никога не забрави тази разходка.
Тя се каеше горчиво за свободата, която бе дала на въображението си. Таласъмите, родени от нейната фантазия, се спотайваха във всяка сянка наоколо и посягаха със студените си безплътни ръце, за да грабнат ужасеното момиче, което им беше дарило живот. Бяла ивица брезова кора, прехвръкнала от долчината върху кафява пръст в гората, накара сърцето й да спре. От проточеното стенание на два стари клона, които се търкаха един в друг, на челото й избиха капки пот. Полетът на прилепи в мрака над нея будеше образи на свръхестествени твари. Когато стигна ливадата на господин Уилям Бел, тя хукна през нея, сякаш беше преследвана от цяла армия бели същества и стигна кухненската врата на госпожа Бари така запъхтяна, че едва можа да изрече молбата за кройката на престилката. Дайана я нямаше, тъй че нямаше и предлог да се забави. Предстоеше й ужасното завръщане. Анн тръгна обратно със затворени очи, понеже предпочиташе да си разбие главата в клонаците, отколкото да види нещо бяло. Когато най-сетне се заспъва по дървения мост, тя пое на пресекулки дълъг дъх на облекчение.
— Е, значи нищо не те е хванало? — каза Марила без съчувствие.
— О, Мар… Марила — с тракащи зъби изрече Анн, — аз ще б-б-бъда доволна от п-по об-б-бикновени места след това.
Двадесет и първа глава
Още едно отклонение за подправките
— Божичко, на тоя свят няма друго, освен срещи и раздели, както казва госпожа Линд — забеляза жалостиво Анн, когато остави плочата и книгите си на кухненската маса в последния ден на юни и избърса зачервените си очи с много влажна носна кърпичка. — Какъв късмет, че днес си взех за училище една кърпичка повече. Имах предчувствие, че ще ми дотрябва.
— Никога не съм мислила, че толкова обичаш господин Филипс, та ще ти трябват две носни кърпи да си бършеш сълзите, защото си отивал — каза Марила.
— Мисля, че не съм плакала, защото наистина много съм го обичала — разсъждаваше Анн. — Плаках само защото всички други плачеха. Руби Гилис беше тази, която започна. Руби Гилис винаги заявяваше, че мрази господин Филипс, но щом той се изправи, за да държи прощалната си реч, избухна в плач. Тогава се разплакаха всички момичета. Аз се мъчех да се сдържа, Марила. Мъчех се да си спомня деня, когато господин Филипс ме накара да седна с Гил… с момче; и другия път, когато написа името ми на дъската с едно „н“; и когато каза, че съм най-голямата тъпачка по геометрия, която е виждал; и всичките други случаи, когато е бил противен и саркастичен; но някак си не можах, Марила, и просто трябваше да заплача и аз. Джейн Андрюс беше говорила цял месец колко ще се радва, когато господин Филипс си отиде, и заявяваше, че нямало да пророни нито сълза. Е, тя плака най-много от всички ни и трябваше да поиска кърпичка от брат си — разбира се момчетата не плакаха, — защото беше дошла без кърпичка, като е смятала, че няма да й дотрябва. О, Марила, това беше съкрушително. Господин Филипс започна прощалната си реч толкова прекрасно: „Дошло е време да се разделим.“ Беше много трогателно. И той също имаше сълзи на очите, Марила. О, аз ужасно съжалявах и се разкайвах, че толкова често съм приказвала в час и съм го рисувала на плочата си, и съм се присмивала на него и Приси. Мога да ти призная колко съжалявам, че не съм била примерна ученичка като Мини Андрюс. На нея нищо не й тежеше на съвестта. Момичетата плачеха по целия път от училище до дома. Кари Слоун току повтаряше през няколко минути „Дошло е време да се разделим“ и това ни караше пак да заплачем всеки път, когато имаше опасност да се развеселим. Ужасно ми е тъжно. Но как можехме да изпаднем в дълбоко отчаяние с два месеца ваканция пред нас, нали, Марила. А освен това срещнахме новия свещеник и жена му да идват от гарата. Въпреки мъката ми, че господин Филипс ни напуска, не можех да не проявя малко интерес към новия проповедник, нали? Жена му е много хубава. Не съвсем великолепна красавица, разбира се… струва ми се, че не би било подходящо за свещеник да има великолепна красавица за жена, защото би служила за лош пример. Госпожа Линд казва, че жената на свещеника в Нюбридж дава много лош пример, понеже се облича толкова модно. Жената на нашия нов свещеник беше облечена в син муселин с буфан ръкави и шапка, гарнирана с рози. Джейн Андрюс каза, че буфан ръкави били прекалено светски за жена на свещеник, но аз не направих такава сурова забележка, Марила, защото зная какво значи да мечтаеш за буфан ръкави. Освен това тя е жена на свещеник много отскоро, тъй че някои неща трябва да й се прощават, нали? Щели да се настанят при госпожа Линд докато ремонтират къщата на свещеника.