Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Защо стърчаха ония двама въоръжени франки? Мръсният ромеец ми нямаше доверие: току съм го хванал за гушата, нали бях «варварско момце»?
След досадния урок по възпитание настъпваха най—прекрасните часове в моята учебна програма: уроците по езда, двубой c мечове и стрелба с лък. Ох, това беше вече истински живот! В ездата ме учеха как да се държа на коня по време на разходка и в сражение, как да муша с копие и да сека с меч. В боя с мечове се оказах първоначално толкова сведущ, колкото бях например в латинския език, а пък бях много самоуверен и имах високо мнение за вьзможностите си. И в тази работа най—важното нещо не беше силата, а изкуството да въртиш меча и да заемаш по време на боя положение, удобно и за отбрана, и за нападение. В стрелбата с лък и в мятането на копие показах още в самото начало успехи, които смаяха учителите ми. С копие улучвах гръкляна на чучелото от тридесет крачки разстояние, а с лък — същото място, но много по—отдалече.
На обяд ме хранеха богато, а в следобедите се повтаряше сутрешната програма. Неделен ден дохождаше едно кюре да ме учи на вероучение и катехизис. Мръсният ромеец ме предупреди: «Споменес ли, це родителите ти са били богомили и це знаес несто за тази проклета ерес, кюрето сте те наклевети на епископа, а епископът сте заповяда на барона да те изгори зив!»
— Баронът е добър човек, няма да ме даде! — рекох.
— Не бъди глупав, момце! — поклати глава ромеецът. — У франките епископът е по—важен от барона, туй да не ти излиза от ума!
Така, преди да видя още туй подло кюре, аз бях го намразил вече.
Но когато дойде на втората неделя след пристигането ми в замъка — какво ти пристигане, то си беше живо заробване! — туй кюре не ми се видя толкова страшно. Ниско, тантуресто, румено, щом ме зърна оше, започна да ми се хили мазно. Настръхнах вътрешно, като при вида на една змия, която се развива пред очите ми. Догади ми се, но не изпитах страх. Кюрето ме запита и ромеецът преведе:
— Каква ти е вярата, момко?
— Добър християнин съм! — рекох.
— Добър християнин — туй значи «богомил».
— Туй го казваш ти! — рекох.
— Баща ти и майка ти богомили ли бяха?
Като чух за баща си и майка си, които франките бяха заклали, в гърдите ми сякаш бухна огън и лицето ми пламна. Грабнах стола, на който седях, скръцнах със зъби и се надвесих грозно над тази гад.
— Слушай! — рекох. — Ти да ме учиш ли си дошъл, или да ме разпитваш? Ако си дошъл да ме разпитваш, аз ще ти счупя главата, ще я размажа като яйце! Тъй да знаеш.
Когато ромеецът преведе думите ми, кюрето запита:
— Ти луд ли си?
Озъбих се на ромееца:
— Кажи му, че съм луд! — И размахах тежкия стол над главата му.
Румените бузи на кюрето изведнъж пребледняха. Подлецът отстъпи заднишком към вратата и преди да излезе, рече на ромееца:
— Ще наредя тоз дивак да се затвори в лудницата! Туй е дявол в човешки образ!
— А—ха! — скочих аз подире му и го докопах за пеша па расото му. — Значи, тъй, а? Заплашваш ме с дявола? Ще кажа аз на барон Людовик, няма да забравя! — Бях видял във Филипополис как едного биеха, дето беше заплашвал с дявола, затуй ми дойдоха тия думи наум.
Ромеецът не прихна от смях, а преведе думите ми сигурно още по—заплашително и кюрето съвсем пребледня, дори посиня.
Когато се пръждоса, ние се спогледахме с моя учител и някое време и двамата се двоумяхме дали да се смеем, или да се молим богу за милост. Продължихме урока по латински: «Fero, tuli, latum, ferre6» — и все поглеждахме към вратата дали няма да се появят войници.
Следващата неделя дойде друг учител по вероучение — беловлас калугер, който не ме попита ни за вярата ми, ни какви са били родителите ми. Той направо започна урока си със «Сътворението на света».
В замъка на барон Людовик живях четири години. В края на четвъртата година можех да говоря свободно на франкски език и да превеждам добре на латински. Знаех, че на тоя свят са живели поетът Омир и философът Аристотел. Мъчно можеше да ме надвие някой с меч, а в стрелба с лък и мятане на копие бях безспорен първенец. Учех безупречно да целувам ръка на знатните дами, да им помагам деликатно да се качват на кон и да слизат по време ни езда, да хваля с малко и подбрани думи хубостта им и да се възхищавам сдържано от празничното им облекло.
Научих се да пея и две «кансони», като си пригласях с китара. Едната кансона се казваше «Песен за превратностите в любовта», а другата «Песен за това, как в любовта настъпи зима». Първата пеен повече ми харесваше, втората беше тъжна и ме навеждаше на тъжни размисли.