За честта на Вор [Shards of Honor - bg]

— В совалката. Ще бъдете прехвърлена във военнопленнически лагер на една близка планета. В момента се водят преговори за размяна на пленници, вероятно скоро ще си бъдете у дома.

— У дома ли? А войната?

— Войната свърши.

— Как така свърши? — учуди се Корделия. — Нима ескобарците не се възползваха от предимството си?

— Нямаше как, защото затворихме изходите за топлинен скок…

— Затворихте, а не блокирахте, така ли?

Илиан мълчаливо кимна.

— Но как, по дяволите, можете да затворите такъв проход?

— Идеята е доста стара — отвърна младежът. — Чрез кораби-факли…

— А?

— Вкарваме кораб в прохода, изчакваме мига на топлинния скок и предизвикваме експлозия на антиматерията… Получава се огромен по амплитуда резонанс и трябва да минат седмици, преди да утихне. За това време проходът е напълно неизползваем…

— Умно! — подсвирна Корделия. — Виж, за това не сме се досетили… Но как измъквате пилота?

— Не го измъкваме. Вероятно по тази причина не сте се сетили…

— Господи! — ахна тя и неволно потръпна. — Каква ужасна смърт!

— Разполагахме с достатъчно доброволци.

Главата й бавно се поклащаше.

— Само един бараярец може да… — Млъкна и реши да смени темата: — Много пленници ли взехте?

— Не… Най-много хиляда. Докато на Ескобар останаха над единадесет хиляди наши войници… Това ви прави доста ценна, особено ако опитаме размяна едно към десет…

Затворническата совалка се оказа тясно и мрачно превозно средство, лишено от прозорци. Вътре бяха само трима — Корделия, един от техниците на собствения й кораб и красивото ескобарско момиче, което изведоха от килията му. Техникът изгаряше от желание да разказва патилата си, макар те да не бяха кой знае какви. През цялото време бил затворен в килия с останалите двама от екипажа. Тях откарали предишния ден.

Красивата ескобарка се оказа доброволка в екипажа на малък боен кораб, получил тежки повреди в битка край един от проходите за топлинен скок към Бета, станала преди около два месеца.

— Вероятно съм изгубила чувство за хода на времето — притеснено сподели тя. — Предполагам, че така става с всеки, който е затворен в единична килия… Събудих се в лазарета едва вчера, нямам никакви спомени…

Няма и да имаш, мрачно въздъхна Корделия. Особено ако докторът се окаже толкова способен, колкото изглежда…

— Помните ли адмирал Ворутиер? — попита на глас тя.

— Кой?

— О, няма значение…

Совалката най-после се приземи, ключалките на люка изсъскаха. Ярките слънчеви лъчи нахлуха в тъмната кабина, заедно със свеж и гальовен летен ветрец. Пленниците изведнъж си дадоха сметка колко отдавна не бяха дишали истински кислород…

— Къде сме? — попита техникът, докато се промъкваше през люка, обграден от двама пазачи. — Много е красиво!