За честта на Вор [Shards of Honor - bg]

Корпусът се разтърси от страхотен удар. Лишено от тегло, тялото й напусна койката и се понесе в мрака на килията. Пряко попадение! Удари се в насрещната стена, отскочи като топка, направи безуспешен опит да се хване за нещо твърдо… Остра болка в лакета, студено желязо до бузата… Стената? Или може би подът? Завъртя се във въздуха, от устата й се изтръгна уплашен вик. Господи! Нима ще загина от огъня на своите? Чудесен край на военната ми кариера, няма що!… Овладя се с цената на огромни усилия, стисна зъби и напрегна слух.

Тишината беше пълна, наситена с напрежение. Дали получиха пробойна? Представи си, че е останала сама в тази желязна кутия, обречена на бавно задушаване и премръзване, тялото й неволно потръпна от ужас. Килията ще се превърне в ковчег, който може би ще отворят след месеци…

Ами ако са улучили командната зала? Студените пръсти на ужаса оковаха сърцето й. Ескобарците без съмнение ще се целят именно там, в мозъка на вражеския кораб. Там, където е Воркосиган… Представи си разрухата, замръзналите в космически вакуум човешки останки, полуизпепелени от плазмения взрив…

Пръстите й най-после докоснаха нещо твърдо. Стена, много добре… Ъгъл, още по-добре! Притисна се в метала и бавно се насочи към пода. Дишаше дълбоко и на пресекулки, усилията на волята й бяха насочени само към едно — да се овладее, да накара мозъка да поеме нормалните си функции.

Времето се точеше бавно, мракът бе непрогледен. Ръцете и краката й трепереха от усилията да се задържи на място. После корпусът на кораба се разтърси и лампите светнаха.

— О, по дяволите! — простена Корделия. Оказа се, че през цялото време е била на тавана. В същия миг гравитацията се възстанови и тялото й полетя към пода. Остра болка прониза лявата й ръка. Довлече се до койката, стисна преградата с побелели пръсти, запъна крака в стената.

Нищо. Тя продължаваше да чака. Левият ръкав на оранжевата пижама беше мокър и лепкав. Погледна надолу. Ръката й бе счупена малко под лакътя, розово-жълтата кост стърчеше навън, кръвта бликаше като фонтан. Надигна се, съблече горнището на дрехата и започна да го увива над раната. Болката беше страхотна. Реши да извика за помощ. Килията положително се подслушваше.

Никой не се появи. През следващите три часа опита различни варианти: крясъци, разумни доводи, блъскане по стените и вратата със здравата си ръка. Промеждутъците запълваше със стенания, тъй като болката беше наистина ужасна. Светлините премигнаха още няколко пъти, гравитацията постепенно се стабилизира. Най-накрая изпита познатото усещане, че някой се опитва да измъкне вътрешностите й с лепкави нокти, стомахът й се сви на топка и се качи в гърлото. Това можеше да означава само едно — топлинен скок.